Джон Хокс - Златният град

Течението тласкаше плъховете към нея. Нивото на водата вече беше високо, почти до кръста й, и тя виждаше острите муцуни и тънките опашки на гризачите. Изтегли меча си и започна да ги избутва настрани. Вонята бе почти нетърпима. Някаква капка капна на челото й. „Не докосвай устата и очите си — каза си тя. — В това тяло расте дете“.

След още двайсетина метра плъховете започнаха да изчезват. Тя намери синята светлина при едно разклонение, но нямаше как да определи накъде да продължи. Тръгна надясно и с облекчение видя червения фенер.

Колко оставаше до сградата на „Евъргрийн“? Тридесет метра? Или четиридесет? Продължи напред, докато не видя два оптични кабела, които влизаха в канала от сервизна тръба в тавана. Тръбата беше широка около метър и затворена със стоманен капак на панти. Когато почука по него, Мая чу глухо ехо.

Водата течеше около нея и по гумените панталони се образуваше пяна. Като внимаваше да не се подхлъзне, Мая зареди един от пробивните патрони, приближи дулото до капака и стреля. Гърмежът отекна в тунела. Беше толкова силен, че едва не я събори. В капака се появи петнайсетсантиметрова дупка и с помощта на секачите тя разряза стоманата.

Пот се стичаше по лицето й и тя се мъчеше да не изпадне в паника, когато докосна устните й. След като прибра оръжията в раницата, я завърза за найлоново въже и завърза другия край през раменете си. Хвана единия кабел и започна да се катери.

Стигна до съвсем малко сервизно помещение. Гърмежът бе много силен и може би беше уловен от някой сензор. Вероятно охраната бе уведомена и вече я чакаха.

Пое дълбоко дъх и отвори вратата с ритник.

Озова се в мазе със стари бюра и столове, натрупани покрай стената. Като си осветяваше пътя с фенера, прекоси помещението и огледа главното електрическо табло. На капака му бе залепен сертификат от инспекция, на който бе написан и адресът на сградата — „Лаймбърнър Лейн 41“. Умората й изчезна и тя се усмихна. Нора Грегс бе права — изгубените реки могат да те отведат навсякъде в Лондон.

Отвори раницата, извади екипировката и хвърли чантата и непромокаемите панталони в килера. Свободните бегачи й бяха намерили розов комбинезон с фирмено лого, принадлежности за чистене и пластмасова кофа. Докато обличаше комбинезона, тя се замисли дали да не нападне незабавно четиримата пазачи, но отхвърли идеята и прибра меча и пушката в найлонова торба.

Докато излизаше от мазето и се изкачваше по късото стълбище, умът й превключи на арлекински начин на мислене. На площадката имаше две врати; на едната пишеше ПОДДРЪЖКА, а другата бе заключена с катинар. Тя сряза катинара, пъхна го в предния джоб на джинсите си и излезе на аварийното стълбище. „Покори върха — бе написал Врабеца в своята книга за медитацията. — По-лесно е да си пробиеш път надолу по планината, отколкото да я изкачиш“.

Мая стигна петия етаж, отвори вратата и влезе във фоайето пред асансьорите. Едър пазач седеше зад бюрото и прелистваше някакво мъжко списание. Внезапната й поява го стресна.

— Добър вечер — каза Мая със силния акцент на Източен Лондон. — Откъде да почна чистенето?

Пазачът скри списанието под един вестник.

— Коя си ти, по дяволите?

— Редовното момиче е болно. Аз съм Лайла. — Посочи розовия комбинезон. — От „Веселите прислужници“.

— Това е забранен етаж. Не можеш да чистиш тук.

Беше важно да го доближи, за да е в обхвата на ножа й. Мая тръгна с усмивка напред.

— Съжалявам! Говорих с охраната на входа и пазачът ми каза да се кача по стълбите. — Спря до самото бюро. Ако съм направила грешка, моля , не казвайте на шефа ми. Получих работата преди три дни. Не искам да ме изхвърлят…

Пазачът огледа гърдите й и се ухили.

— Спокойно. Хубаво момиче като теб може да прави всякакви грешки.

„Още една стъпка по-близо — помисли си тя. — Използвай камата, не ножа за хвърляне. Най-добрата мишена е основата на врата, между лопатките“.

— Ще се обадя долу — каза пазачът. — Просто искам да разбера какво става.

Мая заобиколи бюрото и застана зад него.

— Благодаря. Виждам, че сте истински джентълмен.

Докато пазачът вдигаше телефона, Мая се сети за катинара, който беше срязала на стълбището. Бръкна в джинсите, извади го и удари пазача отстрани по главата. Той полетя напред — замаян, но все още в съзнание — и тя го удари втори път, сега по челото. Мъжът рухна на пода. Мая коленичи и докосна сънната му артерия. Жив беше.

Извади от торбата скоч, запуши устата на пазача и омота ръцете и краката му. После взе нещата си и забърза по коридора. Имаше три заключени врати, които използваха монтирани на стената сензори вместо ключове. Шперцът и секачите бяха безполезни.