Джон Хокс - Златният град

Пушката беше готова. Мислите й бяха ясни и точни. Преди години баща й я беше оставил сама в една такава станция, за да я научи да се бие сама. Беше искал от нея да е силна и храбра, но вместо това тя се бе почувствала предадена. Споменът не я напускаше, беше като някакъв гневен дух. Но сега, в този момент на опасност, на косъм от смъртта, той най-сетне изгуби силата си.

— Вземат метрото! — извика мъжки глас.

Мая вкара патрон в цевта, излезе иззад колоната и стреля. Гърмежът беше оглушителен и отекна от стените на тунела. Първият мъж падна. Мая леко извъртя оръжието и стреля отново, почти от упор. Гръдният кош на втория сякаш експлодира отвътре и кръвта опръска керамичните плочки.

Мая избърса пушката с розовия комбинезон и я пусна на пода. Бавно тръгна към перона. Алис стоеше там със затворени очи и стиснати юмруци.

Когато Мая разроши косата й, момичето отвори очи.

— Ти стреля.

— Да. Стрелях.

— Какво стана?

Въздухът леко се раздвижи, сякаш самата земя дишаше, и от тунела се появи влак. Мая се обърна с гръб към камерата на перона и хвана Алис за ръка.

— В безопасност сме. Но не бива да спираме.

Гейбриъл седеше с баща си на един балкон при върха на една от кулите. Тази сутрин се бяха разходили нагоре по склона и бяха набрали някакви зелени ягоди. Матю свари вода на слънчевата пещ и направи от ягодите чай. Напитката имаше остър кисел вкус, но подхождаше добре на студения планински въздух и ярката слънчева светлина.

След дните разговори отношенията между баща и син бяха стигнали определено равновесие. Двамата се разбираха по неуловим начин и сложните емоции можеха да се изразят дори само с усмивка или бързо движение на очите.

Матю напомняше на Гейбриъл за произведение на Алберто Джакомети. Италианският скулптор използвал тел и глина, за да направи кон, куче или човешко същество, след което бавно махал всяка ненужна подробност, докато не оставала само елементарната форма. Матю Кориган бе преминал през подобно преобразяване. Лицето му бе слабо и кокалесто, дрехите висяха по тялото му. Подобно на статуя на Джакомети, всичко в него бе пестеливо, без излишни неща. Беше изгубил суетата и гордостта, които другите носеха като броня в Четвъртия свят.

Матю взе котлето от тъмнозелен камък и си наля чай.

— Този следобед изглеждаш много сериозен.

— Опитвам се да разбера защо съществуват паралелните светове. Само тези шест ли са?

— Разбира се, че не. Те са само отражение на нашия човешки свят.

— Ами ако има някакъв друг живот, например на Алфа Кентавър?

— Предполагам, че онези същества ще имат свои шест. Паралелните светове са безкрайно много.

— Ами боговете и полубоговете? Те ли са създали всичко?

— Те нямат тази сила. Създателят се назовава с много имена, но Аристотел го нарича Неподвижен двигател — същество, което е вечно и неразделимо. Полубоговете от Петия свят са нещо друго. За мен те са като „лоши“ ангели, а „добрите“ са живели тук.

— Тогава защо тези добри ангели са построили златния град? — попита Гейбриъл. — Някой е проектирал тези сгради по точно определен начин.

— Кажи ми какво чувстваше, докато вървеше през първата.

— Отначало си мислех, че е капан, а после разбрах, че е празна.

— Да. Прилича на огромен музей без охрана — и без посетители.

— Поогледах се, но не открих никакви преки коридори или скрити стълби. Затова минах през всяка стая, докато стигна до втората тераса.

— И после влезе в следващата сграда…

— Беше същото. Можех да вървя само в една посока.

— Разгледа ли различните стенописи и витрините?

— Само някои. Но след известно време ми се искаше просто да стигна до следващото ниво.

— Това беше и моята реакция — каза Матю. — А след това влезе в третата сграда.

— Стълбищата и коридорите тръгваха във всички посоки. Имаше задънени проходи и стаи без прозорци. На няколко пъти се изгубих.

— Доста неприятно.

— Определено.

— И плашещо?

— Понякога.

— Страхът накара ли те да поискаш да се върнеш при първите две сгради?

— Не. Може и да се бях изгубил, но поне не беше отегчаващо.

Матю вдигна каменната си чаша с две ръце и се загледа в чая. Тихото шумолене на вятъра между кулите напомняше на Гейбриъл за най-ниската нота на дървена флейта.

— При престоя ми тук се опитвах да разбера този свят с теориите, които бях научил, докато се занимавах с физика. Мисля, че сградите са урок за всеки, който успее да стигне до това място. Първите две ни показват вселена, в която всичко е предопределено. Няма свобода на избор; човечеството може да се движи само в една посока. Цялото съзидание е дело на някакъв всемогъщ архитект, а ние сме като деца, принудени да вървим през стаите в една и съща посока.