Джон Хокс - Златният град

Гейбриъл кимна.

— Може и да си прав. Но не съм срещал богове, които наистина да знаят истината.

— Може би заминаването им е дар за човечеството. Човешката раса е достатъчно умна, за да взема решения сама. Върховната сила, създала световете, ще съществува винаги, но може би нашите добри ангели ни казват: „Вие вече не сте деца. Престанете да търсите оправдания и поемете отговорност за съдбата на собствения си свят“.

Гейбриъл мълчаливо си допи чая. Мислеше за Мая и за всички проблеми, които го очакваха в Четвъртия свят.

— Измислих план как да се спре Табулата — каза той. — Но не зная дали ще проработи. Само няколкостотин души са се посветили на Съпротивата. Според Майкъл вече сме изгубени.

— А ти вярваш ли в това?

— Имам една възможност да премина през бариерите и да говоря направо на много хора. Исках да те намеря, защото не знаех какво да кажа. Мисля, че трябва да се върнеш и ти да изнесеш речта.

— Ти каза, че Табулата държи тялото ми заключено в някакво помещение.

— Ще говоря с Мая и ще измислим начин да те измъкнем оттам.

Матю се извърна от сина си и се загледа към планините.

— Зная, че седя тук с теб, че разговаряме и пием този чай, но вече не се чувствам напълно човешко същество. Дълго отсъствах и вече не съм свързан с нашия свят. Ако говоря на хората, те ще усетят, че сърцето ми е изгубило връзката с техните надежди и копнежи.

— Ами физическото ти тяло?

Матю поклати глава.

— Не съм свързан и с него.

— Какво искаш да кажеш, татко? Че ще умреш ли?

— Това може да се случи съвсем скоро. Но то е само една спирка от нашето вечно пътуване. Всички човешки същества имат силата да изпратят своята Светлина до друг свят, но го откриват едва след като си отидат.

Гейбриъл се пресегна и докосна ръката на баща си.

— Не искам да те губя.

— Не се безпокой. Все още съм тук. Боговете са изчезнали, но това място е подходящо жилище за един питащ ум.

— Аз съм онзи, който трябва да напусне — рече Гейбриъл. — Трябва да се върна в нашия свят.

— Разбирам. Обичаш някого в Четвъртия свят и се безпокоиш за всички онези хора, които губят свободата си.

— Какво да им кажа? — попита Гейбриъл. — Как да ги убедя да се откажат от Голямата машина?

— За разлика от мен, ти все още си свързан с техния живот. Вместо да им „казваш“ в какво да вярват, направи опит да отговориш на въпросите в собственото си сърце.

— Аз не съм бог. Не разполагам с всички отговори.

— Това е добро начало. — Матю се усмихна широко. В този момент приличаше на бащата, който беше направил хвърчила за двамата си сина и бе гледал как крехките конструкции се издигат над дърветата. — Гледай навън, Гейбриъл. Градът е прекрасен по залез. Златните кули нямат своя енергия, но отразяват светлината…

Ако някой физик от Лос Анджелис беше излязъл да се разходи в Мар Виста Парк този следобед, щеше да види класически пример на брауново движение. Децата се движеха хаотично като мънички прашинки в течност, отскачаха едно от друго и се понасяха в противоположни посоки. Някой гледащ от небето можеше да реши, че тези частици живот се държат като електроните в някаква квантова хазартна игра.

Седящите на пейките край детската площадка възрастни виждаха причини и резултати вместо хаос. Шон бе жаден и час по час притичваше до майка си за глътка ябълков сок. Мей Лин си играеше с две лоши момичета — Джесика и Клои — и понякога те я приемаха, а друг път не. Положението на възрастните също следваше определен ред. Група възрастни китайци и китайки седяха на източната страна на площадката и с гордост наблюдаваха внуците си; мексиканските детегледачки със скъпи колички стояха срещу тях и говореха по мобилните си телефони или клюкарстваха на испански.

Ана Кабрал стоеше отделно от двете групи. Тя бе бразилка, а не мексиканка, и наблюдаваше собствените си деца — осемгодишния Роберто и четиригодишния му брат Цезар. Ана бе дребна жена с голяма ръчна чанта и работеше сутрин в магазин за водопроводни части. Макар да нямаше пълен с дрехи гардероб, маратонките й бяха нови, а синята лента в косата й съответстваше на цвета на блузата й.

В този момент малкият Цезар си играеше с камиончето в пясъчника и единственото безпокойство на Ана бе, че по-голямото дете може да му вземе играчката. Роберто беше повече от проблем. Беше буйно момче, което се бе появило от утробата й със свити юмручета. Заради мръсния въздух страдаше от астма и Ана трябваше да носи за всеки случай инхалатор в чантата си.