Джон Хокс - Златният град

ХИМЕМС напълно приличаше на обикновено насекомо. Когато водното конче се намираше в стадия си на нимфа, в ларвата се вкарваше силициев чип с миниатюрни видеокамери. По време на растежа нервната система на насекомото се свързваше с чипа и движенията му можеха да се контролират чрез компютър.

С пластмасовата кутия в ръка Дойл отвори плъзгащата се врата и прекрачи мястото на шофьора. Отвори втора врата и отиде до масата за рисуване край футболното игрище. Увери се, че никой не го гледа, отвори кутията, взе клончето и внимателно постави ХИМЕМС-а в средата на масата. Хибридното водно конче беше синьо, с дълго тяло, силни прозрачни криле и яркосини петна по коремчето.

Насекомото бе държано в кутията няколко седмици и сякаш се стресна, че е на открито. На Дойл му се струваше, че разбира изненадата му: той също бе затворник и познаваше шока от връщането в света. Създанието бавно раздвижи двата си чифта криле, усещайки вятъра и следобедното слънце. Дойл почука с пръст по масата и подплашеното насекомо отлетя.

Дойл се върна при камиона за сладолед, влезе в товарното отделение и активира програмата за управление. Първата картина на монитора бе на нещо тъмно с груба повърхност и Дойл реши, че водното конче е кацнало на някой клон. Включи джойстик към компютъра и леко бутна лоста напред. Водното конче реагира като модел на самолет, полетя и се насочи на изток. Дойл различи паркинга и върховете на няколко дървета.

В Сан Диего и Сан Франциско се беше научил как да управлява хибридите. Не можеш да насочваш точните движения, но си в състояние да пратиш водното конче в определена посока и да го накараш да увисне във въздуха. Използването на ХИМЕМС означаваше, че нямаше нужда да привлича вниманието към себе си, докато наблюдава децата. Дойл се бе освободил от тлъстото си тромаво тяло. В този момент бе тъмен ангел, който се рееше над децата и гледаше как три момчета се отдалечават от площадката за игра.

Китайските баби и дядовци станаха да си тръгват и Ана си погледна часовника. Беше почти пет. Смяташе да остави момчетата да поиграят още няколко минути, след което щеше да ги прибере у дома и да се заеме с вечерята. Цезар още си играеше с русото момиче, а Роберто и две момчета на неговите години бяха отишли до парковата постройка. Стояха на входа — сигурно гледаха как по-големите играят баскетбол.

С периферното си зрение забеляза нещо да прелита покрай нея. Погледна и видя насекомо, кръжащо точно над люлките. Как ги наричаха в Съединените щати? Водно конче. В Бразилия понякога ги наричаха tiraolhos, което означаваше „крадливо око“.

Водното конче се стрелна нанякъде, а Цезар се приближи, носеше камиончето си.

— Чупи — каза той на английски и й подаде играчката.

— Не. Нищо му няма. Мога да го поправя.

Ана обърна камиончето с колелата нагоре и започна да маха пясъка от механизма на каросерията. Когато отново вдигна поглед, Роберто и едно от момчетата бяха изчезнали, а третото все още се мотаеше при входа.

Второто момче излезе от постройката, но Роберто не беше с него. Мина около минута преди ключето на страха да щракне в мозъка й. Ана стана и помоли русата детегледачка да бъде така добра да наглежда Цезар за минутка. Мина покрай люлките и през увехналата трева. Двете момчета сега идваха към нея, но когато ги попита: „Къде е Роберто? Къде е синът ми?“, свиха рамене, сякаш името не им говореше нищо.

Тя стигна отворената врата на сградата и надникна вътре. Баскетболното игрище имаше полиран дървен под и две табла — празно помещение, в което гласовете отекваха от голите стени. В двете половини на игрището се играеха две игри — в едната участваха два отбора от Салвадор, а другата бе между група тийнейджъри с настърчани коси и тениски с надписи.

— Виждали ли сте сина ми? — попита тя на испански един по-възрастен салвадорец. — Малко момче със синьо яке.

— Съжалявам. Не съм виждал никого — отвърна мъжът, но един негов кльощав приятел спря да дриблира и ги приближи.

— Излезе от онази врата преди няколко минути. Там има фонтан.

Ана забързано прекоси игрището по централната линия — игрите от двете й страни продължаваха. Когато излезе от северната страна, се озова на малък паркинг и улица. Направи няколко крачки напред и погледна във всички посоки, но не видя сина си.

— Роберто — тихо каза тя, почти като молитва, след което паниката я овладя и Ана започна да пищи.

Първата стъпка в поредицата събития, водещи до смъртта на госпожа Брюстър, бе обявена от тих звуков сигнал и текстово съобщение на джобния компютър на Майкъл. Госпожа Брюстър се намираше в имението Уелспринг и човек от охраната я държеше под око.