Джон Хокс - Златният град

Майкъл пресметна забавяне от десет до петнадесет секунди и взриви експлозивите. Запита се какво ли е вътре в колата. Жалко, че нямаше камера. Шофьорът внезапно щеше да разбере, че воланът не реагира на докосването му. Че кракът му натиска спирачката, но не се случва нищо. Дали имаше момент на паника? Имаха ли време за писъци, докато колата разбива мантинелата и полита надолу към морето?

Малката червена точка на екрана се отклони от пътя, премина тънката ивица до ръба на скалата и изчезна. Майкъл изключи лаптопа, хлопна капака и слезе от колата. Пилотът и шофьорът го очакваха като почетна стража, докато вървеше по настилката към самолета.

Три чайки бяха кацнали на парапета и съзерцаваха недоядената закуска върху подноса. Майкъл махна с ръка да ги прогони, но те не се подплашиха. Накрая той взе парче кифла и го хвърли към тях. Птиците с крясък литнаха към него и моментално започнаха да се бият.

Седеше на балкона на тристайния апартамент на един хотел в Западен Лос Анджелис. Ако се обърнеше леко надясно, щеше да види плаж, океан и син хоризонт. Младежи играеха волейбол и се мятаха върху пясъка, а момиче в бански и с ролери описваше осморки по алеята за пешеходци. Майкъл седеше над всичко това в тапициран стол с термос кафе. Волейболистите и момичето с ролерите нямаха представа какво ще се случи. След три или четири седмици почти всяко дете в Калифорния щеше да стане част от Паноптикона.

Майкъл включи компютъра си и провери съобщенията от различните екипи, работещи за групата за специални проекти. Страхът от антракс в Япония бе причинил вълна на враждебност към работници имигранти и други чужденци. Във Франция беше предложен нов закон, изискващ биометрична идентификационна карта за всеки, който иска да влезе в правителствена сграда, училище или музей.

В три други страни се бяха появили нови заплахи. В Австралия бе поставен токсичен химикал в пратка портокали, пусната в търговската мрежа. Двама католически свещеници бяха убити в Южна Германия, отговорността бе поета от неизвестна турска организация. Във Великобритания кола бомба щеше да експлодира след мач за купата на Световната федерация по футбол в Манчестър.

Полубоговете го бяха научили, че страхът се продава много по-лесно от толерантността и уважението към свободата. Повечето хора бяха храбри само когато виждаха други да се опълчват, а този път това нямаше да се случи. Страхът имаше силни поддръжници — онези правителствени лидери, които разбираха, че промяната ще увеличи собствената им власт.

Вратата на апартамента се отвори и се чу женски глас.

— Господин Кориган?

— На балкона съм. Ела.

Дона Глийсън отвори плъзгащата се стъклена врата и излезе на балкона. Макар да бе прекарала последните десет години в слънчевия Лос Анджелис, консултантката по връзки с обществеността бе известна с това, че носи само черни дрехи. Имаше много къса коса и приличаше на монахиня с тефтер.

— Току-що разговарях с президента на пресклуба на Лос Анджелис. Обикновено за обедните презентации едва успяват да съберат половин зала, но това събитие ще счупи всички рекорди.

— Звучи обещаващо.

Дона седна и си наля кафе. Говореше много бързо, сякаш всичко трябваше да се докладва за тридесет секунди.

— Три телевизионни станции изпращат снимачни екипи, ще има репортери от интернет сайтове, от радиостанции и от печатните медии. Всички ме питаха за заглавието на речта ви — „Спасете нашите деца“. Казах им, че ще започнете да говорите по обед, а вечерта ще бъдете знаменит.

Майкъл внимателно изучи лицето на Дона и не откри никакви признаци на лъжа или несигурност. През последните няколко месеца беше научил много за медийните експерти, които оформяха и създаваха имидж. Добрите имаха специален талант — ако им платиш достатъчно, се превръщаха в истински вярващи. Запита се какво ли ще се случи, ако извади пушка и обяви, че трябва да застреля опасните скейтъри и велосипедисти по крайбрежната алея. Дона може би щеше да мине през труден преходен период, но в крайна сметка щеше да убеди сама себе си — да, идеята е добра.

— Кога тръгваме?

— Момент да проверя. — Тя се обърна към отворената врата и изкрещя: — Джералд! Престън!

Двамата й асистенти му напомняха за шотландски териери, единият бял, другият — черен. Стиснали мобилни телефони, младите мъже се появиха на прага.

— Време на тръгване?

— След десет минути — отвърна Джералд. — Ще ядат студена храна в дванайсет и трийсет, а речта е насрочена за един.