Джон Хокс - Златният град

Спря и огледа залата.

— Четиринайсет деца изчезнаха през последните няколко седмици. Четиринайсет деца . Трябва ли да има още? Трябва ли снимките на изгубени момчета и момичета да се появят на всеки уличен стълб в тази страна? Няма ли да станете като един, всички заедно, и да ни помогнете да ги спасим?

Отстрани настана кратка суматоха и на сцената се появи Дона, хванала под ръка дребна латиноамериканка. Издърпа я на подиума, поведе я към Майкъл и прошепна в ухото му:

— Ана Кабрал. Споменахте името на сина й.

Майката плачеше, докато Майкъл я прегръщаше.

„Да — помисли си той. — Добро представление“. И светкавиците на камерите осветиха залата.

Към девет вечерта Уинстън откара Мая и Алис през реката до Саут Банк и ги остави на Бонингтън Скуеър. Мая бе приела, че срещата е при Къщата с лозите, нелегалната бърлога, използвана навремето от свободните бегачи, но обиколиха два пъти площада, преди да намерят Еджъртън Лейн.

Коминът на Къщата с лозите все още стоеше, но от самата сграда бе останала купчина тухли и овъглени греди и дюшеме. Мая поспря до предупредителната бариера и си спомни нощта, когато беше измъкнала Джагър и приятелите му през задния изход. На стотина метра оттук, недалеч от края на площада, бе убила двама наемници на Табулата с пистолет със самоделен заглушител. Правило на арлекините бе никога да не съжалява, но понякога имаше чувството, че миналото я преследва като някакъв гладен призрак.

— Къде е Еджъртън Лейн? — попита Алис. — Хайде да се обадим на Липата да ни упъти.

— Липата каза да не използваме телефоните два часа преди срещата.

— Не се безпокой. Ще намеря адреса.

Алис обиколи тичешком площада, като проверяваше уличните табели, след което се стрелна в един магазин за риба и пържени картофи. Излезе с триумфална усмивка.

— Три пресечки на юг и после надясно.

Напуснаха площада и тръгнаха по една калдъръмена улица. Мая хвърли поглед към прозорците на редицата къщи и видя възрастен мъж да гледа телевизия, докато побелялата му жена наливаше чай.

— Защо Гейбриъл иска да дойдеш на срещата? — попита Мая.

— Мислех, че ти е казал.

— Вие разговаряхте близо час, Алис. Откакто се върна, аз съм говорила с него само няколко минути.

Еджъртън Лейн 36 се оказа вегетариански ресторант, наречен „Другият начин“. Таблото за обяви при входа беше виртуален компендиум на различните социални и политически течения от последните няколко години. Спрете войната и спасете китовете. Сурова храна и много йога. Родилни центрове и Ню Ейдж общежития.

Беше виждала подобни бележки откакто бе на годините на Алис. Но този път имаше и една важна добавка. В долния десен ъгъл на дъската някой бе сложил стикер с наблюдателна камера, разбивана с лост. „Писна ли ти? — питаше стикерът. — Опълчи се срещу Голямата машина“.

Мая очакваше да намери в ресторанта свободни бегачи, но занемареното помещение бе пълно с непознати. Говореха на различни езици, отпиваха от питиетата си и чакаха началото на срещата. Всички маси бяха заети, но Симон Лумброзо им беше запазил два стола.

— Buona sera. Радвам се да ви видя и двете. Вече започвах да се безпокоя, че не сте получили съобщението.

— Изгубихме се — отвърна Алис.

— Не предполагах, че подобно нещо може да се случи на арлекин.

— Уинстън ни остави на площада — обясни Мая. — Но не успяхме да намерим улицата.

— Аха, ясно. Значи всъщност не сте се изгубили . — Симон смигна на Алис. — А сте развивали непостоянство, както съветва Врабеца.

Докато Симон бъбреше с Алис, Мая огледа тълпата, събрала се да чуе странника. Хората в помещението можеха да се разделят на две категории. Джагър и приятелите му бяха с различни живеещи извън Мрежата племена, които бяха техни естествени съюзници. Въпреки различните си политически философии членовете на тази група бяха облечени кажи-речи еднакво — джинси, маратонки и стари якета. Бяха странна смесица от изостаналост и напредналост — някои отказваха да използват кредитни карти и отглеждаха храната си на градини по покривите, но мобилните им телефони и компютрите бяха последно постижение на технологиите.

В ресторанта имаше и втора група — лица, които не познаваше. За разлика от свободните бегачи, тези нови членове на Съпротивата бяха граждани, които явно си плащаха наемите, отглеждаха деца и имаха постоянна работа. Като че ли се чувстваха неудобно в разнебитените столове до размъкнатите двайсетинагодишни младоци.