Джон Хокс - Златният град

— Нещо друго има ли?

— Господин Бун пристигна с един от хората си — каза Престън. — Искаше да знае дали искате охрана.

— Да. Нека да чакат в коридора.

Дона се наведе напред. Имаше три начина на говорене — остър, флиртуващ и доверителен. Това определено бе доверителният й тон.

— Сигурна съм, че речта ви ще бъде блестяща, господин Кориган. Но в наши дни всичко зависи от представлението. Джералд и Престън инсталираха монитори и изложиха фотографии, но ни трябва още нещо. Би било чудесно, ако прегърнете някоя от майките…

Пресклубът на Лос Анджелис провеждаше събиранията си в овехтяла зала на Холивуд Булевард. Всички места бяха заети, членовете на клуба бъбреха и похапваха чипс и чийзбургери. На сцената имаше подиум и членовете на управата на клуба седяха на дълга маса и изглеждаха малко смутени. Преди събирането Джералд и Престън бяха окачили големи фотографии на четиринадесетте изчезнали деца. Веселите им лица не притесняваха Майкъл. Деца умираха всеки ден, но смъртта на тези щеше да има по-голямо значение.

Дона го поведе към подиума и го представи на президента на пресклуба. Срещата започна няколко минути по-късно. Дона беше написала речта на президента и тя включваше бляскаво описание на кариерата на Майкъл — абсолютно измислена. Месец преди това екипът на „Евъргрийн“ бе създал миналото му, давайки му серия впечатляващи длъжности в организации с идеална цел, контролирани от Братството. Едва ли някой щеше да тръгне да проверява тези факти. Но и да го направеше, фалшивата информация вече фигурираше в най-различни уебсайтове.

След кратки аплодисменти президентът си седна на мястото. Докато изгубените деца се усмихваха зад него, Майкъл отпи глътка вода и застана зад катедрата. Огледа стотиците лица — някои любопитни, други — отегчени. Нейтан Бун стоеше начумерен на страничната пътека. Майкъл реши, че историята на Бун ще трябва да приключи през следващите няколко седмици.

— Искам да благодаря на комисията на пресклуба за поканата, която ми отправиха. Докато пътувахме насам по Холивуд Булевард, попитах приятелката си Дона Глийсън как смята, че ще ме приемете. Тя отговори, че сте взискателна аудитория и че е по-добре да кажа нещо стойностно.

Неколцина репортери кимнаха и повечето като че ли се поотпуснаха. Майкъл реши, че снимките на изчезналите деца карат присъстващите да се чувстват неудобно.

— Няма нищо лошо да сте взискателна аудитория. Това просто означава, че сте интелигентни, информирани и критични. Ние се нуждаем от всички тези качества, ако искаме да спасим децата си.

— Преди да представя предложението си — продължи той, — смятам да отговоря на въпроса, който вероятно си задават някои от вас: „Как може някакъв аутсайдер, който не е полицай или правителствен служител, да разреши криза, засегнала всяко семейство в Калифорния?“ Въпросът е съвсем уместен и не изисква дълъг отговор. Мисля, че е добре, че не съм част от системата. Мога да подходя към проблема от различна гледна точка и да предложа изход… Фондация „Евъргрийн“ съществува от повече от петдесет години. Ние сме международна филантропска организация с представителства в Лондон и Ню Йорк. Целите ни са идеалистични и същевременно амбициозни. Посвещаваме усилията си на здравето, безопасността и стабилността на човешкото общество. През годините сме финансирали изследванията на хиляди учени, занимаващи се с медицински и генетически проучвания в повече от тридесет страни. Неотдавна се включихме в развиването на технология, която се бори срещу престъпността и тероризма. „Евъргрийн“ няма политически цели и пристрастия. Ние просто искаме да направим нещата по-добри и да създадем свят, който е здрав, проспериращ и свободен от страха.

— А това, което виждам в Калифорния, е страх. — Майкъл посочи фотографиите зад себе си. — Четиринадесет деца изчезнаха за последните няколко седмици и от тях няма нито следа. Може би има и още случаи, които не са потвърдени официално.

— Някъде из градовете и малките ни градчета броди чудовище. Този човек е садистично създание, чиято единствена цел е да отвлича и унищожава нашите деца, безценните малки момичета и момчета, които се нуждаят от закрилата ни. Как реагираха властите, когато се изправиха пред тази заплаха? Родителите знаят отговора. Вие, журналистите, знаете отговора. Но като че ли никой няма куража да го каже на глас. Политиците и така наречените експерти не направиха нищо. Нищо . — Спря за момент и огледа аудиторията. Повечето репортери кимаха, сякаш бяха стигнали до същото заключение.