Джон Хокс - Златният град

— Ако не направим нещо за Алис и тя умре, Гейбриъл ще се отдръпне от закрилата ни. Познаваш го, Липа. Знаеш, че е така. Ако не спасим детето, губим странника.

Чайникът започна да свири и Липата сипа вряла вода във френската преса. Изчака минута и дръпна лоста надолу.

— Може и да си права.

— Аз ще се заема с проблема — рече Мая и се помъчи да скрие усмивката си.

Липата й даде чаша кафе, толкова гъсто, че приличаше на шоколадова глазура на торта. Мая потисна изкушението да добави захар и отпи от черната мътилка.

— Много ли е силно? — попита Липата.

— Идеално е.

Излезе от Камдън Маркет, спря такси и каза на шофьора да я закара до предградието Чизик. По пътя броеше всяка камера, покрай която минаваха. Някои от тях просто записваха картините, но други имаха сложни програми за сканиране на лица. Малцина граждани забелязваха, че камерите са повече — да, току-що сложиха една нова на площада , — но стените на новия затвор бяха невидими. В Англия планът за централизиране на всички бази данни се наричаше Правителство на преобразяването — безобидна фраза, намекваща, че този вид промяна е положителна и в същото време необходима. Промените се правеха За ваша закрила. За по-голяма ефективност и модернизация . Това бяха думи от стиропор — леки и несъществени, опаковъчен материал, който трябваше да скрие острите ръбове.

В Чизик слезе от таксито недалеч от едно училище и извървя трите преки до една улица със спретнати къщи. На паважа пред втората от ъгъла имаше нарисувана с тебешир арлекинска лютня. От няколко месеца свободните бегачи живееха на долния етаж.

Симон Лумброзо вече беше дошъл и неспокойно седеше на едно продънено канапе в дневната. Изглеждаше не на място сред вехтите мебели и кошчетата за боклук, преливащи от смачкани бирени кутии и опаковки от заведения за бързо хранене.

Единственото спретнато и подредено място бе дълга работна маса с три монитора, свързани към сглобен на ръка компютър. Единият показваше автомобили, минаващи през входа на имението Уелспринг, собственост на Братството. Друг показваше входа на сградата на фондация „Евъргрийн“ край Лъдгейт Съркъс. На третия се виждаше началната страница на таен уебсайт, поддържан от полските свободни бегачи — техният интернет екип бе успял да получи достъп до охранителните камери около други имоти на фондацията. Шест малки прозореца показваха улични сцени от четири различни страни.

Роланд, мълчаливият младеж от Йоркшир, седеше на масата и отговаряше на имейл, а Джагър сновеше из стаята. Външно не се бе променил след влизането в Съпротивата; тениската му бе къса и разкриваше част от шкембето му.

— Чай? — обърна се той към всички. — Какво ще кажете за чаша хубав чай?

— Не точно сега. — Мая седна на дивана. — Кажи ми какво знаете за Алис Чен.

— Вчера следобед разговарях с монахинята, която е пътувала с Алис — отвърна Симон. — Някаква двойка се качила във влака в Крюи и се настанила в купето им. Инжектирали монахинята със силно успокоително точно преди да стигнат Лондон. Мъжът носел костюм от туид и имал уелски акцент. Носели голям куфар на колела.

Джагър се почеса по корема.

— След като Симон ни ги описа, претърсихме записа на една от камерите край офиса на фондация „Евъргрийн“. Хайде, Роланд. Покажи на Мая какво открихме.

На екрана се появиха черно-бели картини с отбелязано време в долния десен ъгъл. Градската камера снимаше на всеки пет секунди, но повечето фотографии показваха само улицата и входа на фондацията. Докато Роланд търсеше, Мая забеляза, че някои от служителите са отбелязани с прякори и друга информация. „Секретарката Сюзи пристига в 8:20. Приятели с господин Плешивеца“.

— Това е запис отпреди два дни, когато е отвлечено момичето — рече Роланд. — Запомних хората заради куфара.

Образът на екрана показваше лондонско такси, спряло пред входа. Жена на средна възраст с шапка за дъжд стоеше на тротоара и гледаше как някакъв мъж вади черен куфар от багажника.

— Познавам ги — каза Мая. — Когато пристигнах на гарата, току-що бяха слезли от влака с другите пътници.

На следващите пет снимки двойката буташе куфара по тротоара и в сградата.

— Върни се на третия образ — каза Мая. — Не… на следващия.

Мониторът показа мъжа да дърпа с две ръце куфара през бордюра.

— Виждате ли? Тежък е, защото Алис е вътре. Така са я измъкнали от влака.

— Сигурни сме, че все още е в сградата — каза Джагър. — На никой от по-късните записи не се вижда от района да извеждат дете или голям контейнер.