Джон Хокс - Златният град

Слънцето бе точно над планините, когато най-сетне излезе от лабиринта и се озова на третата тераса. Докато бродеше между кулите, откри парчета счупени огледала и между две кули място, където някой бе използвал огледалата, за да построи нещо като слънчева пещ. Щяха ли боговете да правят нещо подобно? Та нали просто биха могли да махнат с ръка, за да се появят всевъзможни предмети.

Мина предпазливо между кулите към откритата част на терасата. На петдесет метра по-нататък един мъж седеше по турски на една пейка. Приличаше на някакъв каменен идол. Изглеждаше по-дребен, отколкото Гейбриъл го помнеше, а косата му бе много по-дълга и почти достигаше раменете му.

— Татко?

Матю Кориган стана и се усмихна.

— Здравей, Гейбриъл. Очаквах те.

— Можеше да се окаже доста дълго чакане. Преди няколко часа едва не умрях.

— Надеждата расте от вярата. Винаги съм вярвал, че ти и Майкъл ще намерите своя път дотук.

Сигурността и спокойствието на баща му бяха вбесяващи.

— Затова ли изчезна? — попита Гейбриъл. — За да живееш на това пусто място?

— Когато онези хора изгориха къщата ни, се скрих сред дърветата на хълма. И когато вие тримата излязохте от мазето, взех решението да се махна. Знаех, че ще сте в по-голяма безопасност, ако не съм с вас.

— Мама така и не се оправи след пожара. Той унищожи живота й.

— Когато се ожених за майка ти, не знаех, че съм странник. Всичко това стана по-късно. Табулата разбра и ме включи в черния си списък.

— И къде отиде след пожара? Нима си се крил на този свят, докато ние се мотаехме като бездомници?

— Учех другите. Опитвах се да им покажа различен път.

— Да, зная всичко за това. Помниш ли групата Нова хармония в Аризона? Табулата ги изби до последния човек. Унищожиха цялата общност — мъжете, жените и децата, които си „вдъхновявал“ да променят живота си.

Матю леко се присви, сякаш поемаше болката и тъгата в тялото си.

— Какво ужасно престъпление! Ще се моля за всички тях.

— Молитвите не могат да променят случилото се. Онези хора са мъртви заради твоите идеи. И искаш ли да научиш още нещо? Майкъл стана странник, но премина на противниковата страна. Сега той управлява фондация „Евъргрийн“.

Матю отиде до края на терасата и се загледа към планините.

— Брат ти винаги е бил… гневен. Искаше да е като другите, но това не беше възможно.

— Майкъл е на път да превърне света в огромен затвор. А аз съм единственият, който може да го спре. Това беше ли част от плана ти? Знаеше ли, че ще застанем един срещу друг?

— Не мога да предричам бъдещето, Гейбриъл.

— Хората рискуват живота си, защото съм странник и си мислят, че имам отговор. Е, аз нямам отговор. Събуждам се нощем и се питам дали просто няма да създам поредната Нова хармония, която ще бъде унищожена от Табулата.

— Омразата и гневът са като двама души, които стоят на улицата и крещят за отмъщение. Понякога е трудно да се чуят по-тихите гласове.

— Зная всичко за омразата и гнева. Бил съм в тъмния град. Всъщност дори срещнах лудия директор на музея, който все още очаква завръщането ти. Но това е твоят стил, нали? Никога не се застояваш задълго, дори при собственото си семейство. Само едно кратко посещение, след което се скриваш в някой далечен свят.

— Световете не са далечни, Гейбриъл. Те са паралелни на нашия живот. Ученик седи в класната стая. Старица реже хляб. Те си мислят, че са на светлинни години от различната реалност, но тези нови светове са непосредствено тук , стига хората да могат да пресекат бариерите.

— Повечето хора не желаят да се прехвърлят. Повече са загрижени за проблемите, пред които се изправят в момента . Голямата машина става все по-могъща и всеобхватна. Малцина осъзнават, че ще изгубят свободата си, и се присъединяват към Съпротивата. Ако направя грешка или кажа нещо неправилно, те ще пострадат.

— Възможно е. Не можем да контролираме бъдещето.

— Ами боговете? Това е златният град. Не би ли трябвало да се появят и да ни кажат какво да правим?

— Когато дойдох за първи път тук, започнах да ги търся. Пребродих планините и каньоните. Чуках по стените на тези кули, търсех тайни коридори и помещения. Тук няма нищо скрито, Гейбриъл. Светлината, създала вселената, съществува вечно, но боговете са изчезнали.

— Какво е станало?

— Не са оставили никакво обяснение. Стигнах до своя собствена теория. Тяхното изчезване е възможност.

— Значи тук няма никой?

— Ако боговете са напуснали сцената, оставаме само ние с теб. — Матю пристъпи към сина си. — И тъй, кой си ти, Гейбриъл? И в какъв свят искаш да живееш? Няма да ти казвам в какво да вярваш. Единственото, което мога да направя, е да те водя напред и да се погрижа да не се отклониш от собствения си идеал.