Джон Хокс - Златният град

Мая извади мобилен телефон, регистриран на името на клошар от Брикстън, и се обади на Липата.

— На гарата съм. Трябваше да прибера пакета, но ситуацията се усложни.

— Проблем ли има?

— Куриерът е в безсъзнание и го отнасят парамедици.

— А пакетът?

— Няма го във влака.

— Какво е сегашното ти положение?

— В района няма конкуренти.

— Не се излагай на риск. Това не е задължението ни.

— Разбирам, но…

— Незабавно напусни района и се върни в офиса.

Връзката прекъсна, но Мая не напусна перона. „Това не е задължението ни“. Да, баща й щеше да каже същото — и преди година тя щеше да го послуша. Но Гейбриъл я беше накарал да осъзнае и едно друго ниво на отговорност. В момента имаше чувството, че Липата имитира Братството. Искаше от нея да е част от каузата, да игнорира индивида и да следва правилата.

Телефонът й иззвъня, но тя не отговори. В лявата й ръка се появи кама, докато се качваше във влака и бързаше по коридора към четвърти вагон. Третото купе беше празно и не се виждаха следи от борба, но Мая забеляза нещо на издраскания под.

Коленичи и вдигна две парчета огладено от морска вода дърво. Един полицай никога не би разбрал какво означават те, но Мая се сети моментално. Беше си правила оръжия играчки като това, когато бе малка — линийки, които трябваше да са мечове, и моливи, закрепвани с ластик под ръкавите й. Когато ги нагласи, парчетата заприличаха на кинжал.

Гейбриъл винаги се бе връщал до познатата реалност на Четвъртия свят, преди да събере кураж да се прехвърли отново. Но този път продължи пътуването. След сблъсъка с Майкъл се върна на брега и мина през прохода от мрак към светлина.

Седна на един плосък камък и огледа новия свят. Беше се озовал на сухо плато, осеяно с ниски храсти с черни корени, които пълзяха настрани от тях като крака на паяк. Във всяка посока се виждаха огромни планински вериги, похлупени със сняг. Създаваше се чувството, сякаш цялата вселена се съдържа между тях.

Но най-поразителният аспект на този свят беше небето — тюркоазеносиньо, подсещащо за старо бижу. Характерният цвят може би се дължеше на голямата височина. Дишането на Гейбриъл бе учестено и той чувстваше парене в дробовете. Тук имаше някаква суровост — строга чистота, която не позволяваше никакви компромиси.

Гейбриъл реши, че е стигнал Шестия свят, света на боговете. Малцината странници от древността, посетили тези места, бяха оставили неясни описания за високи планини и вълшебен град. Може би градът вече не съществуваше — нищо във вселената не е вечно. Според пътевиждащата София Бригс различните светове приличали много на човешкия — развивали се в нови посоки и се променяли с времето.

Нямаше представа откога седи на камъка. Единственото усещане за време бе от движението на слънцето. Когато се появи от прохода, то бе ниско над хоризонта и сега бавно прогаряше пътя си по небето. Денонощието изглеждаше два или три пъти по-дълго от двайсетте и четири часа на неговия свят. Всеки, който живееше тук, би трябвало да е пригоден за нощ, която сякаш продължава цяла вечност. Всеки нов изгрев сигурно изглеждаше като чудо.

Когато слънцето достигна зенита, Гейбриъл се премести и видя далечен проблясък, подобен на отражение от огледало. Може би някой се опитваше да се свърже с него. Изправи се на камъка и огледа планинската верига. Между два от най-високите върхове имаше тясно дефиле и в най-ниската му част се виждаше блестяща точка.

Преди да тръгне накъдето и да било, трябваше да се погрижи да може да намери обратния път до прохода. Навсякъде наоколо бяха пръснати камъни. Гейбриъл започна да събира по-малките и да строи грамада. Когато купчината стана висока около метър и осемдесет, огледа ландшафта и се опита да запомни всяка подробност.

Имаше чувството, че туптящото му сърце е центърът на този свят, подобно на часовник, тиктакащ в празна стая. Обърна гръб на купчината и тръгна към светлината. Измина около километър, когато се оказа, че районът е прорязан от стръмни дерета и няколко големи каньона. Ако искаше да върви по права линия, трябваше да слиза в тях и после да се катери отново нагоре.

Преодоляването на първите две дерета му костваше много усилия и Гейбриъл спря да си почине. С това темпо щеше да се стъмни, преди да стигне до планините. Така че опита нова стратегия — вървеше покрай всяко дере, докато то не свършваше или някой скален мост не му позволяваше да се прехвърли от другата страна.