Джон Хокс - Златният град

Слънцето бавно се спускаше към хоризонта. Макар блестящата точка да беше изчезнала, Гейбриъл не сваляше поглед от дефилето. Гърлото му бе толкова пресъхнало, че му бе трудно да преглъща.

Стигна дълъг тесен каньон, на чието дъно лъкатушеше ручей. Издигна край него още една грамада и се спусна по скалната стена, като пъхаше пръсти в цепнатините и търсеше с крака подходяща опора. С приближаването на дъното се появиха жилави растения, напомнящи на вечнозелени дървета. Той се хващаше за клоните им и продължаваше надолу.

Водата бе студена и имаше остър железен привкус. Коленичил на песъчливия бряг, Гейбриъл пи дълго, след което наплиска лицето си. Вече се намираше в сянка и гледаше тюркоазеното небе. Щеше да му е трудно да се изкачи, затова тръгна по каньона срещу течението на малкия поток. На всеки завой очакваше да намери някой приток или тераси, по които да може да излезе. Вместо това каньонът ставаше още по-дълбок и небето над него заприлича на назъбена мастилена черта. Купчините пясък и камъни по дъното подсказваха, че някога тук е текла могъща река.

Легна на един песъчлив участък и заспа.

Събуди го паднала върху лицето му капка. Небето бе посивяло от облаци и започваше да вали. Капките падаха в каньона и бурята постепенно набираше сила. Дъждът плющеше по камъните, вода се стичаше по отвесните стени.

Нямаше къде да се скрие, затова затвори очи и остави дъжда да вали по раменете му и да се стича по лицето му. Бурята сякаш продължи цяла вечност, като от време на време рязко набираше сила, а после облаците изведнъж изчезнаха.

Предполагаше, че по-голямата част от водата ще потече по каменистата почва и ще напълни каньона. Но нищо не се бе променило. Потокът продължаваше да е дълбок най-много десетина сантиметра и течеше през гладки червени камъчета. Няколко минути Гейбриъл гази в него, но спря, когато усети внезапен полъх на вятър. Въздухът беше тласкан от приливна вълна, която се спускаше към него. Изход нямаше. Водата щеше да го помете и да размаже тялото му в камъните.

Чу глух рев и след секунди шейсетсантиметрова вълна се появи иззад близкия завой и едва не го събори. Течеше между краката му, докато той се мъчеше да стигне до стената на каньона. Гейбриъл погледна нагоре с надеждата да намери някакъв перваз, на който да се качи. Нямаше.

Сухи листа се носеха във въздуха като опитващи се да избягат от буря птици. Ревът премина в дълбок отекващ звук като от влак, който излиза от тунел. Водата вече бе до кръста му. Гейбриъл погледна нагоре и видя тъмна линия от другата страна. Назъбена цепнатина, дълбока няколко сантиметра, прорязваше стената на каньона.

Гейбриъл протегна дясната си ръка, пъхна юмрук в скалата и продължи с лявата, докато краката му не увиснаха във въздуха. На пет-шест метра над него върху отвесната скала растеше вечнозелен храст и той реши да се насочи към него. Ръцете и раменете го боляха, кокалчетата му бяха издраскани и кръвта се стичаше към китките му.

Ревът ставаше по-силен — толкова силен, че сякаш изпълваше целия каньон. „Продължавай — каза си той. — Просто продължавай“. Но когато погледна надясно, видя водна стена, носеща се право към него. С едно конвулсивно движение Гейбриъл се пресегна нагоре и сграбчи вечнозеления храст. В същия миг водата го достигна. Заля гърдите и врата му, после и главата. Той чу някакъв стон и ръмжене. Сякаш скрити в тъмното течение чудовища го бяха сграбчили за краката и се опитваха да го завлекат на дъното.

Очакваше онзи последен момент, когато щеше да бъде принуден да напълни дробовете си с вода. Колко още му оставаше да живее? Сърцето му удари веднъж, втори път — и тогава мощната вълна го подмина и продължи надолу по каньона. Все така вкопчил се в храста, Гейбриъл отвори очи и трескаво си пое дъх.

Реката отново бе само безобидна тънка ивица вода, течаща в корито от гладки камъни.

Гейбриъл слезе долу, легна и загледа тюркоазеното небе. Първата му мисъл бе да излезе от каньона и да намери прохода за дома преди падането на нощта. Щеше да се върне в собствения си свят и познатата реалност.

И после какво? В крайна сметка щеше да им се наложи да напуснат тайния апартамент и да говорят със Съпротивата. Макар да се противопоставяше на философията на Братството за властта и контрола, той не знаеше как да изрази визията си по начин, който да е смислен за другите. Може би някаква висша сила можеше да му помогне. Трябваше да остане тук и да научи тайните на това място.