Джон Хокс - Златният град

Мая лежеше на леглото в стаята на Холис Уилсън в Камдън Таун, хапваше чаени бисквити и се взираше в пукнатината в тавана. Подобно на механик, проверяващ състезателна кола, протегна тялото си и прецени силните и слабите си страни.

Беше израснала с реклами на бременни жени, рекламиращи всичко, от витамини до банкови кредити. Веднъж бе прекарала един дъждовен следобед в Националната галерия, разглеждайки ренесансови картини на бременната Дева Мария. Сега осъзна, че и художниците, и фотографите за списанията са объркали всичко; определено не мислеше, че може да седи с ръце на корема си и загадъчна усмивка на лице. Отпадналостта й бе изчезнала и раната на крака й най-сетне започваше да заздравява. Чувстваше се силна, агресивна, готова за битка.

Телефонът й иззвъня и тя го вдигна от пода.

— Добро утро — каза Симон Лумброзо. — Помниш ли пакета, който изгубихме на гара Юстън?

— Има ли нова информация?

— Изглежда, нашите млади приятели са го открили. Искат да проведат търговска конференция в бизнес офиса си. Удобно ли ти е в дванайсет на обед?

— Ще бъда там — каза Мая и прекъсна връзката.

„Младите приятели“, за които бе споменал Симон, бяха Джагър и останалите свободни бегачи. „Бизнес офисът“ бе апартаментът им в Чизик, а Алис Чен бе „изгубеният пакет“. Мая се запита дали момичето е още живо. Убийството на дете на публично място щеше да привлече вниманието на лондонската полиция и медиите; по-добре бе да отмъкнат Алис от влака. Табулата можеше да я разпита — и екзекутира — на някое тайно място.

Докато се обличаше и ядеше студената зърнена закуска, се зачуди как да представи проблема пред Липата. Тази сутрин мислите й бяха разпилени и умът й се отклоняваше в болезнени посоки. Фактът, че Табулата е заловила момичето, напомняше за собствения й плен на Първия свят. Виждаше трептенето на пламъците, вълците с техните сопи и копия, люлеещото се на въжето тяло на Пикъринг. „Може ли бебето да усети това? — запита се тя. — Дали всички тези спомени не са затворени в тялото ми?“

Липата не се интересуваше от нищо, което не бе пряко свързано със странника. Мая знаеше какво ще каже арлекинът, когато спомене за Алис Чен — че детето е мъртво или че не е важно. Логично бе да се забрави за него и да се продължи нататък.

Но Гейбриъл й бе показал как да гледа на реалността по различен начин. Онова, което трябваше да е логично, не винаги бе честно, справедливо или неизбежно. Борбата срещу Табулата не беше особено логична, но въпреки това хора от цял свят се включваха в Съпротивата. Ами детето, което растеше в нея? Имаше ли нещо логично в това да донесе нов живот в този хаотичен свят? Не можеше да го задържи, в никакъв случай не можеше да го направи. „Но да — помисли си тя. — Да . Ще го направя така или иначе“.

Преметнала през рамо тубуса с меча, тя тръгна към магазина за барабани на Камдън Маркет. Първата й цел бе да получи разрешението на Липата. Това нямаше да е лесно.

Френският арлекин седеше в кухнята на тайния апартамент. Помещението миришеше на разляно вино и на сладникавия аромат на свитите на ръка цигари.

— Как е странникът?

— Без промяна.

— Ще проверя тялото.

Мая отиде в стаята с тялото на Гейбриъл, лежащо на тясното легло. Затвори вратата, за да не може Липата да я изненада, и докосна с длан лицето на Гейбриъл.

— Бременна съм — прошепна тя. — Как ти се струва това?

Светлината бе напуснала тялото му и Мая знаеше, че Гейбриъл не може да я чуе. Наведе се, целуна го по челото и се върна в кухнята.

— Още е жив — каза на Липата. Гласът й бе спокоен и прозаичен, сякаш разговаряха за някаква статия във вестника.

Липата стана от масата и включи газовия котлон.

— Кафе?

— Да. — Мая свали тубуса и го окачи на облегалката на стола си. — Сутринта ми се обади Симон. Свободните бегачи знаят къде Табулата държи Алис Чен.

— Сигурен съм, че вече е мъртва.

— Не знаем дали е така.

— Това е логичното заключение.

— Мисля, че трябва да обмислим всяка възможност.

Липата отвори една метална кутия и започна да сипва лъжички мляно кафе.

— Ако е мъртва, нищо не може да се направи. Ако е жива, няма да хабим ресурсите си, за да я търсим.

— Когато бях малка, баща ми разказваше за напрежението между странниците и арлекините. Те не ни харесват. Никак даже.

— Изобщо не ми пука какво мислят — отвърна Ли пата. — Войниците отиват на война дори и да не са съгласни с някои политически партии в страните си. Ние защитаваме група трудни хора. Но сме приели този дълг.