Джеймс Ролинс - Невинна кръв

Тя стоеше пред него — без маска, абсолютно непроменена, със същата ведра усмивка, с която се усмихваше и преди половин век. Маската се изплъзна от пръстите му и падна на пода. Дъхът му секна. Танцуващите се въртяха около тях, но той не помръдна.

Не можеше да бъде.

Възможно ли бе да е дъщеря на онази жена?

Отхвърли тази възможност.

„ Не и при такава прилика”.

Споходи го по-мрачна мисъл. Знаеше за безбожните зверове, споделящи неговия поход през вековете, неумиращи като него, но изпълнени с кръвожадност и безумие.

Пропъди и тази възможност от мислите си.

Никога нямаше да забрави топлината на тялото ѝ през кадифената рокля, докато танцуваха.

Значи бе тя? Дали беше прокълната като него? Дали беше безсмъртна?

Хиляди въпроси затанцуваха в главата му, за да бъдат най-сетне изместени от онзи, който наистина бе от значение — онзи, който не беше успял да зададе преди петдесет години.

- Как се казваш? — прошепна той, уплашен да не разбие мига на парчета като онова, което носеше тя на тънката си шия.

- Тази вечер съм Ана. — Изрече думите със същия онзи чудат акцент.

- Но това не е истинското ти име. Ще ми кажеш ли истинското?

- Ако го направиш и ти.

Блестящите ѝ кафяви очи не се откъсваха от него. Гледаше го не флиртуващо, а по-скоро преценяващо. Той бавно кимна в знак на съгласие и се замоли тя да го сметне за достоен.

- Арела — тихо каза тя.

Той повтори името ѝ, повтори внимателно всеки звук.

- Арела.

Тя се усмихна. Сигурно не беше чувала името си, изричано от друг, много години. Погледна го настоятелно в очите: настояваше да спази обещанието си и да плати цената за научаването на истинското ѝ име.

И той го изрече, за първи път от хиляда години.

- Юда.

- Прокълнатият син на Симон Искариот — довърши тя. Не изглеждаше изненадана. На лицето ѝ играеше лека усмивка.

Протегна ръка към него.

- Искаш ли да потанцуваме?

С разкриването на тайните започна връзката им.

Но тези тайни криеха други, по-дълбоки и по-мрачни.

Тайни без край, отговарящи на вечния им живот.

Голямата врата зад него се отвори и отражението ѝ в прозореца го върна от някогашна Венеция в съвременния Рим. Юда потупа с пръсти по студеното бронирано стъкло и се запита как ли биха реагирали средновековните венециански стъклари, ако можеха да го видят.

Отражението на Ренате се появи на прага. Беше с тъмен делови костюм и кафява копринена риза. Въпреки че вече беше на средна възраст, той все още я намираше за привлекателна. Внезапно си даде сметка, че причината е в приликата ѝ с Арела. Рецепционист- ката му имаше същата кафява кожа и черни очи и бе също толкова спокойна.

„Как не съм го забелязал досега?“

Русият монах влезе в стаята след нея. Лицето му беше много по-младо, отколкото можеше да се очаква за годините му. Сангвинистът нервно намести малките си очила. Кръглото му лице бе разтревожено и изглеждаше необичайно за толкова млад мъж — и издаваше скритите зад гладката кожа десетилетия.

Ренате излезе и затвори безшумно вратата.

Юда махна не мъжа да се приближи.

- Влез, брат Леополд.

Монахът облиза устни, приглади гънките на кафявото си расо, мина покрай фонтана и спря пред бюрото. Прояви благоразумието да не седне, без да го канят.

- Както наредихте, взех първия влак от Германия, Дамнатус.

Леополд сведе глава, докато използваше древната титла, бележеща миналото на Юда. Латинската дума се превеждаше най-общо като „порицан“, „окаян“ и „прокълнат“. Докато други можеха да приемат подобна титла като оскърбление, Юда я носеше с гордост.

Христос му я беше дал.

Юда премести един стол зад бюрото, върна се при работното си място и седна. Остави монаха да чака и отново се зае с проекта си. Със сръчни и отработени движения откачи скъсаното крило и го пусна на пода. Отвори чекмеджето с образци и извади друга пеперуда. Отдели предното крило, замести с него повреденото и възстанови безупречното съвършенство на творбата си.

А сега трябваше да поправи нещо друго, което се беше счупило.

- Имам нова задача за теб, брат Леополд.

Монахът стоеше мълчаливо пред него — с онази неподвижност, на която бяха способни единствено сангвинистите.

- Да?

- Доколкото разбирам, твоят орден е сигурен, че отец Корза е предсказаният Рицар на Христа и че онзи американски войник, Джордан Стоун, е Воинът на Човека. Остават обаче съмнения относно третата фигура, спомената в пророчеството на Кървавото евангелие. Жената на Познанието. Да разбирам ли, че тя не е професор Ерин Грейнджър, както смятахте първоначално при търсенето на изгубеното евангелие на Христос?