Джеймс Ролинс - Дяволската колония

В това ново хилядолетие следващият голям скок в науката и индустрията може да се обобщи с една дума — НАНОТЕХНОЛОГИЯ. Казано най-просто, това означава производство на атомно ниво — на ниво една милиардна от метъра. За да си представите нещо толкова малко, погледнете точката в края на това изречение. Учените от Nanotech.org са успели да направят толкова малки епруветки, че върху тази точка могат да се поберат 300 милиарда от тях.

И нанотехнологията преживява истински бум. Според изчисленията само за тази година в САЩ ще бъдат продадени нанотехнологични продукти на стойност 70 милиарда долара. Можем да ги открием навсякъде — в пастата за зъби, в кремовете против изгаряне, в глазурата на тортите, в пръстените, които дъвчат бебетата, когато им никнат зъби, в спортните чорапи, козметиката, лекарствата, дори в олимпийския бобслей. В момента около 10000 стоки, предлагани от търговците, съдържат наночастици.

Какви са отрицателните страни на този индустриален ръст? Наночастиците могат да предизвикат заболявания и дори смърт. Учените от Калифорнийския университет в Лос Анджелис установиха, че нанотитаниевият оксид, който ще откриете в детските лосиони против изгаряне и в много други продукти, може да предизвика поражения у животни на генетично ниво. Въглеродните нанотръби, срещани в хиляди продукти за ежедневна употреба, в това число и детските предпазни каски, се натрупват в белите дробове и мозъците на плъховете. Освен това на подобно ниво се случват странни и неочаквани неща. Вземете например алуминиевото фолио. То е достатъчно безвредно и удобно за опаковане на недоядената храна, но нарежете ли го на наночастици, ще получите експлозив.

Нанотехнологията е нова и неизследвана територия. В момента няма задължителни изследвания за безопасност, нито изискване за задължително обозначаване, че даден продукт съдържа наночастици. Тази индустрия обаче има и още по-тъмна страна. Технологията има история, чието начало е преди двайсети век — и то много преди. Ако искате да научите къде е започнало всичко и да откриете мрачните корени на тази „нова“ наука…

Четете по-нататък.

Черепът на чудовището бавно излизаше на бял свят.

Част от пожълтял бивник щръкна от тъмната пръст.

Двама изкаляни мъже бяха коленичили от двете страни на изкопа. Единият бе бащата на Били Престън, другият — чичо му. Били стоеше до тях и нервно гризеше кокалчетата на юмрука си. Бе на дванайсет и беше измолил баща му да го вземе на това пътуване. Досега винаги го оставяха във Филаделфия с майка му и мъничката му сестра Нел.

Изпълваше се с гордост само при мисълта, че е тук.

Но в момента гордостта бе примесена с щипка страх.

Може би беше заради увисналото ниско над хоризонта слънце, хвърлящо оплетени като мрежа сенки върху лагера. Или заради костите, които разкопаваха вече цяла седмица.

Бяха се насъбрали и други — чернокожите роби, които изхвърляха камъните и пръстта, официално облечените учени с изпоцапаните си с мастило пръсти и, разбира се, загадъчният френски учен Аршар Фортескю, водачът на експедицията в пущинаците на Кентъки.

Господин Фортескю — висок и кокалест, с черна като въглен коса и очи, които сякаш все бяха в сянка — плашеше Били, приличаше му на гробар с дългото си черно сако с жилетка. Били беше чувал какво се шепне за мършавия намръщен Фортескю — как режел трупове, правел разни опити с тях, пътувал до далечни кътчета на света, за да събира странни неща. Дори участвал в мумифицирането на свой починал колега, който дарил тялото си на науката и с това изложил на опасност безсмъртната си душа. Ужасно.

Но френският учен беше дошъл с препоръки. Бенджамин Франклин лично го бил избрал за член на научната група Американско дружество за насърчаване на полезните знания. Явно беше впечатлил Франклин в миналото, макар конкретните подробности да си оставаха неизвестни. Освен това французинът беше ухото на новия губернатор на Вирджиния, който ги беше изпратил на това странно място.

Именно затова все още бяха тук — при това от толкова много време.