Джеймс Ролинс: Дяволската колония

Очите на Трент се насълзиха и му идеше да се върне, но Чарли изведнъж спря, после се завъртя в кръг, вдигнал телефона си подобно на някакъв скрижал, и направи справка с картата, която бе отмъкнал от спалнята на дядо си.

— Стигнахме.

Трент се огледа. Не виждаше никаква пещера. Само дървета и още дървета. Горе снегът беше започнал да покрива високите места, но тук ръмеше противен дъжд.

— Входът трябва да е някъде тук — промърмори Чарли.

— Или пък е просто измислица.

Чарли прескочи потока и започна да мачка папратите от другата страна.

— Дай поне да поогледаме.

Трент направи не особено ентусиазиран опит от своята страна, като се отдалечаваше от водата.

— Нищо не виждам! — извика той, когато стигна гранитната стена. — Защо просто не…

И тогава го видя — с периферното си зрение, докато се обръщаше. Приличаше на поредната сянка по отвесната скала, само дето ветрецът в клисурата разлюляваше клоните и караше сенките да се движат.

Тази обаче не се движеше.

Пристъпи напред. Входът на пещерата бе нисък и широк, приличаше на уста, замръзнала във вечно намръщено изражение. Отваряше се на четири стъпки нагоре по скалата, скрит от издадена каменна устна.

Плясък и ругатня обявиха пристигането на приятеля му.

Трент посочи.

— Значи наистина съществува — каза Чарли. За първи път в гласа му се долавяше колебание.

Дълго останаха неподвижни, вперили погледи в отвора. Спомняха си историята за пещерата. Бяха твърде изнервени да продължат, но пък и изпълнени с прекалено много мъжкарска гордост, за да се откажат.

— Е, влизаме ли? — попита накрая Трент.

Думите му сложиха край на безизходното положение.

Чарли изправи гръб.

— Че как, разбира се, че влизаме.

И преди да са изгубили кураж, пристъпиха към скалата и се изкачиха на устната. Чарли извади фенера си и света в тунела. Стръмният коридор се губеше дълбоко в планината.

Чарли пъхна глава вътре.

— Дай да намерим онова съкровище!

Трент го последва, окуражен от наперения му тон.

Коридорът бързо се стесни и се наложи да продължат един след друг. Вътре въздухът бе още по-горещ, но поне беше сухо и не вонеше толкова.

Докато се промушваше през един особено тесен проход, Трент усети нагорещения гранит през якето си.

— Господи! Тук е като в някаква проклета сауна.

Лицето на Чарли лъщеше.

— Или като колиба за изпотяване. Нищо чудно моят народ да е използвал пещерата точно за това. Бас ловя, че горещият извор е точно под краката ни.

Думите му изобщо не се харесаха на Трент, но вече нямаше връщане.

След още няколко крачки коридорът ги изведе в ниска зала с размерите на баскетболно игрище. Точно пред тях в скалата зееше груба яма. Гранитът беше черен от древните огньове.

Чарли посегна слепешком към ръката на Трент. Хватката му бе като менгеме, но въпреки това ръката му трепереше. И Трент разбра защо.

Пещерата не беше празна.

Покрай стените и по пода имаше тела, мъжки и женски, някои седнали с кръстосани крака, други паднали на една страна. Кожата беше изсъхнала до кост, очите бяха хлътнали в очните кухини, устните се бяха разтеглили, за да оголят пожълтели зъби. Всички бяха голи до кръста, дори жените, чиито изсушени гърди бяха прилепнали към гръдния кош. Няколко тела бяха с украса от пера на главите или огърлици от каменни мъниста и сухожилия.

— Моят народ — промълви Чарли с треперещ от благоговение глас, докато пристъпваше към една от мумиите.

Трент го последва.

— Сигурен ли си?

На ярката светлина на фенера кожата изглеждаше твърде бледа, косата — твърде светла. Трент обаче не бе специалист. Може би богатата на минерали жега, която бе изпекла телата, беше успяла и някак да ги обезцвети.

Чарли огледа някакъв мъж с огърлица от черни пера. Приближи фенерчето.

— Изглежда ми червена.

Не говореше за кожата на мъжа. Под пряката светлина на фенера полепналите по изсъхналия скалп кичури коса бяха ръждивочервени.

Трент забеляза и друго нещо.

— Виж му врата.

Главата на мъжа беше отметната назад и опираше в гранитната стена. Кожата под челюстта зееше, виждаше се кост и изсушена тъкан. Разрезът бе твърде прав, причината — очевидна. Съсухрените пръсти държаха лъскаво метално острие. Все още изглеждаше като полирано и отразяваше светлината.

Чарли бавно освети в кръг цялата зала. Подобни ножове лежаха върху каменния под или в други изсъхнали ръце.

— Изглежда, са се самоубили — промълви потресеният Трент.