Джеймс Ролинс - Окото Господне

Бих могъл да отделя много страници, за да изброя всичко, с което посочените по-долу хора са ми помогнали за създаването на тази книга. Всяко име заслужава да му се посвети отделен звън на фанфари — ако не и цял духов оркестър. И така. Първо трябва да благодаря на първите си читатели, първите си редактори и някои от най-добрите ми приятели: Сали Барс, Крие Кроу, Лий Гарет, Джейн О’Рива, Дени Грейсън, Ленард Литъл, Скот Смит, Джуди Прей, Уил Мъри, Керълайн Уилямс, Джон Кийз, Крисчън Райли и Ейми Роджърс. И както винаги, специална благодарност на Стив Прей за прекрасните карти (сега и в миналото)… и на Шъри Маккартър за всички страхотни дреболии, които се появяват на имейла ми! На Каролин Маккрей, която е извор на вдъхновение и в същото време строга и взискателна по отношение на детайлите… и на Дейвид Силвиън за изпълнението на абсолютно всичко, за каквото съм го помолил, и за грижите му за моето дигитално обезпечаване! На Ейвъри и Джоузи Лим за помощта им по всички лингвистични въпроси. На Шона Коронадо и всички от Националната ускорителна лаборатория „Ферми“ (Фермилаб), задето ме разведоха из своя изумителен изследователски център, където ми хрумнаха — и ми разрешиха да ги задам — един куп тъпи въпроси. На всички в Харпър Колинс за постоянната им подкрепа: Майкъл Морисън, Лиат Стелик, Даниел Бартлет, Кейтлин Кенеди, Джош Маруел, Лин Грейди, Ричард Акуън, Том Егнър, Шон Никълс и Ана Мария Алеси. И естествено, накрая специална благодарност на хората, от които зависеха всички етапи от издаването на книгата: на моята издателка Лиса Койш и нейната колежка Аманда Бърджърон, на Лори Магий за нейното зорко коректорско око и на моите литературни агенти Ръс Гейлън и Дани Барър (и неговата дъщеря Хедър Барър). И както винаги, трябва да подчертая, че всички фактически и смислови грешки в тази книга са единствено по моя вина. Надявам се да не са чак толкова много.

Що е „истина“? Сложен въпрос, когато става дума за миналото. Уинстън Чърчил твърди, че „историята се пише от победителите“. Ако е прав, на кой исторически документ можем да вярваме? Писмените извори обхващат последните около шест хиляди години и проследяват само няколко човешки крачки на тази планета. И дори тези сведения са пълни с празноти, които превръщат историята в оръфан, прояден от молци килим. Най-важното е, че тъкмо в тези „дупки“ са потънали много от най-големите загадки, които чакат своето преоткриване, включително жизненоважни промени — изключително редки събития, които дават нова насока на цивилизациите.

Такова събитие се случва през 452 г., когато свирепата войска на хунския владетел Атила опустошава цяла Северна Италия. Рим е безпомощен пред тези варварски орди и е напълно логично да падне. Папа Лъв I излиза от града и посреща Атила на брега на езерото Гарда. Двамата разговарят тайно насаме — няма писмени данни какво са обсъждали. След срещата Атила се отказва от сигурна победа, от плячкосването на Вечния град, и незабавно напуска Италия.

Защо? Какво го е накарало да вземе такова решение? Историята не дава отговор на този въпрос.

Прелистете тази страница и ще видите колко малко е оставало да се самоунищожим — изгубен момент от миналото, в който западната цивилизация едва сама не се нанизва на острието на меча, известен като „меча на Бог“.

Що е „реалност“? Това едновременно е и най-простият, и най-сложният въпрос. През вековете той е измъчвал философи и физици. В „Държавата“ Платон описва истинския свят като бледа сянка върху стена на пещера. Вгледайте се по-внимателно в нещо, което ви изглежда плътно, и ще установите, че то представлява маса от атоми. Разбийте тези атоми и ще откриете мъничко здраво ядро от протони и неутрони, заобиколено от празни обвивки, състоящи се от няколко орбитиращи електрона. Но дори тези елементарни частици могат да бъдат разделени на по-малки: кварк, неутрино, бозон и така нататък. Продължете още по-надълбоко и ще се озовете в странен свят, обитаван само от вибриращи енергийни струни, които може би всъщност са огънят, хвърлящ Платоновите танцуващи сенки.

Също толкова странно ще ви се стори, ако се вгледате навън, в нощното небе, в непонятния безкрай, безграничната празнота, осеяна с милиарди галактики. И дори това е възможно да е само една от многобройните вселени, които постоянно се разширяват и образуват мегавселена. Ами собствената ни вселена? Последната хипотеза е, че всичко, което преживяваме — от най-миниатюрната вибрираща енергийна струна до онази огромна галактика, въртяща се около въртоп от черни дупки, изкривяващи реалността, — може би е само холограма, триизмерна илюзия, или с други думи, че живеем в симулирана реалност.