Джеймс Ролинс: Окото Господне

Само че сега кръста го нямаше.

Илдико погледна мъртвия си съпруг, човек, прочут колкото с жестокостта си, толкова и със своята проницателност. Говореше се също, че имал уши под всяка маса. Зачуди се дали вождът на хуните не е научил за загадките, разкрити от несторианския свещеник в Рим, и не е взел небесния кръст. Може би тъкмо на това се дължеше внезапно възвърналата му се увереност, че ще превземе Рим?

Виковете навън се усилваха, блъскането по вратата ставаше все по-настойчиво.

Отчаяна, Илдико остави черепа в ковчежето и затвори капаците. Едва тогава се отпусна на колене и скри лицето си в шепи. Разтърсиха я ридания и в следващия миг дъските на вратата зад нея се пръснаха на парчета.

Задавиха я сълзи, също както кръвта беше задръстила гърлото на съпруга й.

Мъжете влетяха в стаята и когато видяха своя вожд, проснат на смъртното си ложе, нададоха пронизителни крясъци. Скоро ги последваха сърцераздирателни вопли.

Но никой не посмя да я докосне, скърбящата нова съпруга, която се олюляваше на колене до ложето. Смятаха, че сълзите й са за мъртвия й мъж, за нейния владетел, ала грешаха.

Тя плачеше за света.

Свят, обречен да изгори.

В наше време

17 ноември, 16:33 ч. централноевропейско време

Рим, Италия

Дори звездите като че ли бяха срещу него.

Присвит в зимния мраз, монсиньор Вигор Верона пресичаше сенките на Пиаца дела Пилота. Въпреки дебелия си вълнен пуловер и палтото трепереше — не от студ, а от ужаса, който вледеняваше сърцето му.

В здрачното небе сияеше комета, увиснала над купола на „Св. Петър“, най-високата точка в цял Рим. Небесната гостенка, най-ярката от векове насам, засенчваше току-що изгрялата луна и оставяше дълга искряща опашка на звездния фон. В миналото такива явления често бяха смятани за предвестници на нещастия.

Той се молеше да не се случи нищо лошо.

Стисна колета още по-здраво. Несръчно го беше увил в оригиналната му опаковка, но не му оставаше да ходи още много. Фасадата на Папския григориански университет вече се извисяваше пред него, заобиколена от по-ниски крила и самостоятелни сгради. Въпреки че още фигурираше в списъка на професорите в Папския институт по християнска археология, водеше само извънредни курсове като гост-преподавател. Сега служеше на Светия престол като префект на Archivio Segretto Vaticano — Ватиканския таен архив. Но това, което носеше в момента, не се беше озовало у него в качеството му на професор или префект, а на приятел.

„Подарък от мъртъв колега“.

Монсиньор Верона стигна до главния вход на университета и пресече белия мраморен атриум. Още имаше кабинет в института. Всъщност често идваше тук да прави справки в изключително богатия университетски библиотечен фонд. Той съперничеше дори на римската Национална библиотека, наброяваше над един милион тома и се помещаваше в съседната шестетажна сграда, където се намираше и големият отдел за древни паметници и редки издания.

Ала нищо в университетската библиотека, нито във Ватиканския таен архив, не можеше да се сравнява с книгата, която носеше сега Вигор — нито с онова, което я придружаваше в пакета. Затова се беше обърнал за съвет към единствения човек в Рим, на когото имаше доверие.

Докато се катереше по стълбищата и обикаляше из тесните коридори, коленете му започнаха да отказват. На шейсет и пет той продължаваше да е във форма от десетилетията активна археологическа теренна дейност, но през последните няколко години оставаше прекалено много време заровен в архиви, прикован зад бюра и камари книги, отрупан със задължения към Светия престол.

„Ще се справя ли с тази задача, Господи?“

Трябваше.

Накрая стигна в институтското крило и забеляза позната фигура, облегната на вратата на неговия кабинет. Племенницата му го беше изпреварила. Навярно идваше направо от работа, защото носеше карабинерската си униформа, тъмносиньо сако със сребърни еполети и панталон с червени лампази. Още нямаше трийсет, а вече я бяха произвели в лейтенант от Comando Carabinieri per la Tutela del Patrimonio Culturale, Службата за опазване на културното наследство, която преследваше трафика на откраднати произведения на изкуството и археологически находки.

Видът й го изпълни с гордост. Беше я потърсил колкото заради опита й с такива неща, толкова и от обич. Не вярваше на никой друг колкото на нея.

— Вуйчо Вигор. — Рейчъл го прегърна, отдръпна се, отметна кичур тъмна коса зад ухото си и преценяващо впери в него карамеленокафявите си очи. — Какво е чак толкова спешно?