Джеймс Ролинс - Карта от кости

За книга с такъв мащаб ми беше необходима цяла армия помощници — приятели, семейството ми, литературни критици, библиотекари, музейни уредници, консултанти от туристически агенции, миячи на чинии и бавачки за домашните ми любимци. За начало, нека благодаря на Каролин Макгрей, която първа нашари с червено страниците, и на Стив Прей, чиито размисли и вдъхновение ми помогнаха да включа антиките и произведенията на изкуството в сюжета на тази книга. Не мога да пропусна, разбира се, и моята групичка приятели, с които се събирахме през седмица в ресторанта на Коко — Джуди Прей, Крис Кроу, Майкъл Галоуглас, Дейвид Марей, Денис Грейсън, Дейв Мийк, Роял Адамс, Джейн 0’Рива, Дан Нийдьлс, Зак Уоткинс и Каролин Уилямс. А за безценната й помощ с езиците от сърце благодаря на моята приятелка от Великия бял север Дайан Дей-гъл. Специални благодарности на Дейвид Силвиан за безграничната му енергия, подкрепа и ентусиазъм и на Сюзан Тюнис за всички проверки и сверки на факти от всякакво естество, които направи за мен. Вдъхновението за тази история води началото си от книгите на сър Лорънс Гарднър и оригиналните проучвания на Дейвид Хъдсън. И накрая, четиримата, които уважавам заради приятелството им толкова, колкото и заради съветите им — редакторката ми Лиса Кюш и нейната колежка Мей Чен, както и агентите ми Рас Гален и Бани Барър. И както винаги, нека подчертая, че всички евентуални грешки във фактите и детайлите са мои и само мои.

Точността на всяка художествена измислица е отражение на фактите, представени в нея. И докато истината може понякога да е по-чудата от художествената измислица, то художествената измислица задължително трябва да се основава на истина. По тази причина всички произведения на изкуството, реликви, катакомби и съкровища, описани в тази история, са истински. Историческият процес, разказан на тези страници, действително е съществувал. Науката в сърцето на романа е стъпила на съвременни изследвания и открития.

„Свещените реликви бяха поверени на Рейналд фон Дасел, архиепископ на Кьолн (1159–67), след като император Барбароса разграби Милано. Това велико съкровище беше поверено на германския архиепископ заради помощта и съветите му в служба на настоящия император. Не всички останаха доволни, че такова съкровище напуска Италия… не без съпротива“.

Март 1162 г.

Хората на архиепископа избягаха в долината. Зад тях, горе в зимния проход, панически цвилеха коне, посечени с меч или поразени от стрели. Мъже викаха, крещяха, ревяха. Трясъкът на стомана звънтеше сребърно като църковни камбани.

Ала не Божие дело се вършеше тук.

„Ариергардът трябва да удържи“.

Брат Йоаким опъваше с всички сили юздите на кобилата, която почти се плъзгаше по задница надолу по стръмнината. Тежко натовареният фургон беше стигнал без произшествия до долината. Но до истинското спасение им оставаше цяла левга.

Стига да успееха да стигнат дотам…

Стиснал до болка юздите, Йоаким насочваше уплашената кобилка надолу. Животното прецапа едно ледено поточе и той рискува да хвърли поглед назад.

Макар пролетта да идваше, зимата още властваше над височините. Върховете грееха ярко, осветени от залязващото слънце. Снегът отразяваше светлината, скрежен талаз се разтичаше сякаш по склоновете на острите като бръснач хребети. Ала тук, в ниските клисури, топенето на снега беше превърнало горския килим в кално блато. Копитата на конете потъваха дълбоко и нищо чудно някое от животните да си счупеше крак. Фургонът затъваше почти до осите.

Йоаким пришпори кобилата да настигне фургона. Бяха впрегнали още коне. Отзад го бутаха мъже. Трябваше да стигнат някак до пътя, виещ се по следващия склон.

— Дий! — извика коларят и изплющя с камшика. Водещият кон наведе глава, мускулите му се издуха. Без успех. Такъмите се опънаха, конете хъхреха, бяла пара се виеше пред ноздрите им; мъжете псуваха ядно.

Бавно, твърде бавно, фургонът се измъкна от калта с всмукващия звук на отворена гръдна рана. Но поне най-сет-не се движеше. Всяко забавяне бяха плащали с кръв. Умиращите виеха в прохода зад тях.