Джеймс Ролинс - Карта от кости

— Ела — каза Манди. — Искам да намерим хубави места, но не твърде близо.

Когато влязоха в самата църква, неудобството му отстъпи пред благоговение. Макар вече да беше идвал тук и да беше научил доста за историята и художествената стойност на катедралата, великолепието й отново го порази. Дългият централен кораб се простираше на повече от сто и трийсет метра пред него, разполовен от стометров напречен неф и с олтар в центъра на така оформения кръст.

Само че не дължината и ширината на катедралата приковаваха вниманието му, а невъзможната й височина. Погледът му се вдигаше нагоре и още нагоре, воден сякаш от заострените арки, дългите колони и куполообразния покрив. Хиляди свещи проточваха тънки спирали дим, които се издигаха към небесата, светлинките им се отразяваха в стените и въздухът тежеше от уханието на тамян.

Манди го поведе напред. Пространството в напречния неф от двете страни на олтара беше преградено с въже, но в централния кораб имаше достатъчно празни места.

— Какво ще кажеш да седнем тук? — предложи тя и спря по средата на пътечката между седалките. Усмихна му се, наполовина признателно, наполовина срамежливо.

Той кимна, онемял от красотата й — бе истинска мадона в черно.

Манди го хвана за ръка и го поведе към края на редицата! седалки, близо до стената.

Когато седнаха, не си дръпна ръката. Джейсън усещаше! топлината й.

Нощта определено ставаше по-светла.

Удари камбана и хорът запя. Месата започваше. Джейсън се водеше по Манди — кога да стане, кога да коленичи и кога пак да седне в един сложен балет на вярата. Не разбираше нищо, но въпреки това беше заинтригуван, чувстваше се изгубен в бляскавата тържественост — свещениците в дълги раса размахваха димящи кадилници, влезе шествието, което придружаваше появата на архиепископа с неговата висока митра и обточени със злато одежди, химните, изпълнявани! както от църковния хор, така и от богомолците, звучаха не-земно, пламъчетата на свещите трепкаха.

И навсякъде изкуството беше също толкова част от цере-монията, колкото и участниците в нея. Дървената статуя на Дева Мария и Младенеца — Миланската мадона — грееше древна и изящна. Срещу нея мраморна статуя на свети Христофор държеше малко дете с прекрасна усмивка. А над всичко това — големи витражи от баварско цветно стъкло, тъмни сега, и все пак великолепни в отразената светлина на свещите, която превръщаше стъклото в скъпоценни камъни.

Но никое друго произведение на изкуството не привличаше погледа така, както златният саркофаг зад олтара, заключен в клетка от стъкло и метал. Златната мощехранителница с форма на църква беше сърцевината на цялата катедрала, причината за построяването на такъв великолепен молитвен дом, фокус на вяра и изкуство. Пак тя пазеше и най-свещените реликви на църквата. Била излята още преди да изкопаят основите на катедралата, през тринадесети век, от Николас от Вердюн, и се смяташе за най-добрия запазен екземпляр на средновековното златарско изкуство.

Докато Джейсън плъзгаше поглед по цялото това великолепие, службата бавно приближаваше края си, предизвестен от камбанен звън и молитви. Накрая дойде време и за Светото причастие — разчупването на свещения хляб. Богомолците бавно се придвижваха от местата си, нижеха се по централната пътечка да се причестят с тялото и кръвта на Христос.

Манди стана заедно с другите на тяхната редица, измъкна ръката си от неговата и прошепна:

— Няма да се бавя.

Джейсън гледаше как редът им се изпразва и бавната процесия се придвижва към олтара. Той също бе станал и използва момента да разгледа статуите до изповедалнята. Съжали за третата кола, която беше изпил, и хвърли поглед към преддверието на катедралата. Там май имаше тоалетна.

Забеляза група монаси да влиза в катедралата — едновременно през всички врати. Макар всичките да бяха в дълги до земята пристегнати на кръста и с качулки черни раса, нещо веднага прикова вниманието му, нещо странно. Монасите се движеха твърде бързо, с уверена военна прецизност; после хлътнаха в сенките.

Това да не беше някаква последна част от церемонията?

Плъзна поглед из катедралата и забеляза още закачулени фигури, при други врати, дори и в заградения с въже неф от двете страни на олтара. Макар да стояха със сведени благочестиво глави, нещо в стойката им напомняше за войници на пост.

Какво ставаше?

Манди тъкмо приемаше причастието. Зад нея имаше само шепа богомолци. „Тялото и кръвта на Христос“ — почти прочете по устните Джейсън.