Джеймс Ролинс: Дяволската колония

Но всъщност не това го притесняваше.

— Може би не бива да слизаме — рече той.

Чарли го изгледа с повдигната вежда.

— След като се катерихме цял ден?

— Ами проклятието? Ами ако дядо ти…

Чарли махна пренебрежително с ръка.

— Старецът е с единия крак в гроба, а главата му е пълна с пейот. — Тупна го по рамото. — Така че недей да пълниш гащите. В пещерата сигурно има само върхове на стрели и счупени грънци. Може да намерим и някой кокал, ако имаме късмет. Да вървим.

На Трент не му оставаше друго освен да тръгне след Чарли по тясната пътека надолу. Гледаше намръщено гърба на аленото яке на приятеля си с двете нарисувани пера — символа на университета на Юта. Самият той още носеше якето с пантерата на гимназията в Рузвелт. Двамата бяха първи приятели още от началното училище, но напоследък пътищата им се бяха разделили: Чарли тъкмо беше завършил първата си година в колежа, а Трент беше започнал работа в автосервиза на баща си. През лятото пък Чарли щеше да ходи на някакъв стаж в резервата Юинта.

Приятелят му беше изгряваща звезда и на Трент скоро щеше да му е нужен телескоп, за да може да я наблюдава от мъничкия Рузвелт. Но нима това бе нещо ново? Чарли винаги го беше засенчвал. Разбира се, не помагаше особено и фактът, че приятелят му беше наполовина юта и бе наследил тена и дългата черна коса на предците си. Рижавата къса коса на Трент и пълчищата лунички по носа и бузите завинаги му бяха отредили ролята на поддръжник на Чарли на училищните партита.

Макар и да не го бяха споменавали, сякаш и двамата знаеха, че приятелството им е на път да приключи, след като станат зрели мъже. Затова, подобно на някакъв ритуал при преминаване в друг статус, се бяха съгласили да предприемат това последно приключение — търсенето на свещената за племената юта пещера.

Според Чарли само шепа от племенните старейшини изобщо бяха чували за гробището високо в Юинта. На онези, които знаеха, им бе забранено да говорят. Единствената причина Чарли да знае бе, че дядо му прекалено много обичаше бърбъна. Чарли се съмняваше, че старецът изобщо си спомня, че му е показвал старата карта върху еленова кожа, скрита в кухия рог на бизон.

Трент чу за първи път за пещерата в прогимназията, докато с Чарли се бяха заврели в една малка двуместна палатка. Осветил лицето си отдолу за по-драматичен ефект, приятелят му бе разказал историята.

— Дядо казва, че Великият дух все още обитава пещерата. И пази огромното съкровище на народа ни.

— Какво съкровище? — попита Трент със съмнение. По онова време изпитваше по-голям интерес към броя на „Плейбой“, който бе открил в шкафа на баща си. Списанието си беше достатъчно сериозно съкровище.

— Не знам. — Чарли сви рамене. — Но било прокълнато.

— Как така прокълнато?

Приятелят му премести фенерчето по-близо до брадичката си и изви мефистофелски вежди.

— Дядо казва, че който нахълта в пещерата на Великия дух, никога не излиза от нея.

— Това пък защо?

— Защото ако излезе, ще настъпи краят на света.

Точно тогава старият пес на Трент нададе оглушителен вой, от който и двамата подскочиха. След това се смяха и разговаряха до малките часове. Накрая Чарли определи разказа на дядо си като суеверна измишльотина. Като модерен индианец той, естествено, отхвърляше подобни глупости.

Въпреки това Чарли накара Трент да се закълне да пази тайна и отказа да го заведе на отбелязаното на картата място. До днес.

— Тук долу е по-топло — каза Чарли.

Трент протегна ръка с дланта нагоре. Приятелят му беше прав. Снеговалежът се бе засилил и снежинките бяха по-тежки, но докато се спускаха, въздухът бе станал по-топъл и се долавяше смътната миризма на развалени яйца. По едно време снегът се превърна в ситен дъжд. Трент избърса длан в панталоните си и си даде сметка, че мъглата, която бяха видели на дъното на клисурата, всъщност е пара .

Източникът й вече се виждаше между дърветата долу — малко поточе, ромолящо по скалистото дъно.

— Ама как вони — каза Чарли и сбърчи нос. Стигна до потока, клекна и топна пръст във водата. — Гореща е. Някъде наблизо има геотермален извор.

Трент не беше особено впечатлен. Планините наоколо бяха пълни с такива извори.

Чарли се изправи и каза:

— Тук трябва да е.

— Защо?

— Горещи места като това са свещени за моите хора. Затова е съвсем логично да го изберат за важно гробище. — Чарли тръгна, като прескачаше от камък на камък. — Хайде. Близо сме.

Тръгнаха срещу течението. С всяка крачка въздухът ставаше по-топъл. Миризмата на сяра пареше очите и ноздрите им. Нищо чудно, че никой не беше открил това място.