Джеймс Ролинс: Дяволската колония

— И никога не съм виждал нещо като това .

Черепът на чудовището. Вече бяха разкопали счупените бивни, които стърчаха от вързопа. Черепът, вече изложен на светлината на деня, беше голям като камбана. И също като бизонската кожа, беше превърнат в нещо като платно за неизвестния праисторически художник.

По цялата кост бяха изрязани фигури и шарки, оцветени толкова ярко, че изглеждаха като мокри.

— Черепът — обади се със страхопочитание чичото на Били. — На мамут е, нали? Като онези от Биг Солт Лик.

— Не. Не е мамут — отговори Фортескю и посочи с бастуна си. — Вижте извивката и дължината на бивните, огромните кътници. Анатомията и формата на черепа са различни от тези на мамутите от Стария свят. Останки като тези са уникални за Америка и са класифицирани като друг вид животно, наречено мастодонт .

— Не ме интересува как се нарича — грубо каза бащата на Били. — Това ли е черепът, който търсим, или не? Друго не ми трябва да знам.

— Има само един начин да разберем.

Фортескю се наведе и прокара показалец по черепа. Върхът на пръста му потъна в дупка при тила. Макар да беше още момче, Били беше одрал достатъчно сърни и зайци, за да знае, че дупката е твърде правилна, за да е естествена. Французинът бръкна в нея и дръпна.

Всички пак ахнаха. Неколцина от робите се дръпнаха с ужас назад. Били се ококори, когато темето на чудовищния череп се раздели на две, подобно на вратите на шкаф. С помощта на баща му Фортескю внимателно вдигна парчетата — дебели по два пръста и големи като подноси.

Отвътре черепът блестеше ярко дори на немощната светлина на залязващото слънце.

— Злато… — задавено изрече чичо му.

Цялата вътрешна страна на черепа беше покрита със скъпоценния метал. Фортескю прокара пръст по едната половина. Едва сега Били забеляза малките издатини и ямички по златната повърхност. Приличаха на груба карта със стилизирани дървета, планини и лъкатушещи реки. Имаше и някакви заврънкулки, може би букви.

Фортескю промълви една-единствена дума; гласът му бе изпълнен с благоговение и като че ли страх.

— Иврит.

След като първоначалният шок отмина, бащата на Били наруши мълчанието.

— Но черепът е празен.

Фортескю се взираше в отворената кухина на позлатения череп. Беше достатъчно голяма да побере новородено, но както бе отбелязал бащата на Били, беше празна.

Лицето на Фортескю беше безизразно, но Били усещаше как умът му прави неведоми изчисления и предположения.

„Какво са очаквали да намерят?“

Фортескю се изправи.

— Затворете го. Да си остане увит в кожата. След час трябва да сме готови да тръгнем към Вирджиния.

Никой не възрази. Ако се разчуеше за злато, това място скоро щеше да бъде опустошено.

През следващия час — слънцето потъна зад хоризонта и запалиха факли — мъжете работеха здравата да извадят тежкия череп. Бащата на Били, чичо му и французинът отидоха настрани да си говорят насаме.

Били се престори, че мете, и се приближи, за да подслуша разговора им, но те говореха съвсем тихо и успя да чуе само откъслеци.

— Може да е достатъчно — каза Фортескю. — Като начало. Ако врагът го намери преди нас, младият ви съюз ще бъде обречен още преди да е започнал съществуването си.

Баща му поклати глава.

— Тогава може би е по-добре да го унищожим. Да накладем голям огън. Да изгорим костта до пепел, да стопим златото на шлака.

— Може и да се стигне до това, но нека оставим това решение на губернатора.

Баща му изглеждаше готов да спори с французина, но забеляза мотаещия се наоколо Били, обърна се и вдигна ръка да го разкара.

Думите така и не излязоха от устата му.

Защото от гърлото му бликна фонтан кръв. Той падна на колене, вкопчил ръце в шията си. Под челюстта му стърчеше връх на стрела. Кръвта течеше между пръстите му и бълбукаше на мехури на устните.

Превърнал се от юноша в беззащитно дете само за един ужасен миг, Били се втурна към баща си.

— Тате!

Баща му се взираше в него с изпълнени с болка и мъка очи. После тялото му рязко се сгърчи и той се строполи по очи. От гърба му стърчаха пера. Зад баща си Били видя чичо си, паднал на колене и с клюмнала глава. Копие бе пронизало през гърба, беше излязло от гърдите и върхът му се бе забил в земята.

Преди Били да успее да проумее какво става, нещо го удари отстрани. Не беше стрела или копие обаче, а ръка. Той падна и се претърколи. От удара светът някак рязко се върна на фокус.

Ушите му се изпълниха с писъци. Цвилеха коне. Сред факлите танцуваха сенки, десетки мъже се бяха вкопчили в битка. Във въздуха пееха стрели, а дивашки викове им пригласяха.