Джеймс Ролинс: Дяволската колония

През изминалите седмици Били бе видял как листата на дърветата бавно променят цвета си от жълт на огненочервен. През последните няколко сутрини даже имаше скреж. Нощем ветровете събличаха дърветата и голите им клони вече драскаха небето. В началото на всеки нов ден Били трябваше да събира и изнася купчини шума от изкопа. Беше непрекъсната битка, сякаш гората се опитваше отново да погребе изложеното на слънцето.

Така че сега Били държеше грубата метла от клонки и гледаше как баща му, с кални бричове и със запретнати до лактите ръкави, разчиства малкото останала пръст от заровеното съкровище.

— А сега много внимателно… — предупреди Фортескю, отметна назад пешовете на сакото си и приклекна, опрял ръце на покритото си с резба бастунче.

Били малко се подразни от високомерието му. Баща му познаваше всички гори от бреговете на Вирджиния до далечните простори на Кентъки по-добре от всички. Още преди войната бил трапер и търгувал с индианците по тези земи. Срещал се беше дори с Даниел Буун.

И въпреки това Били видя как треперят ръцете на баща му, докато почистваше с четка и мистрия съкровището от влажната горска почва.

— Това е — развълнувано се обади чичо му. — Намерихме го.

— Naturellement 1 1 Естествено (фр.) — Б.пр. . — каза Фортескю. — Разбира се, че трябва да е заровено тук. При главата на змията.

Били нямаше представа какво търсят — единствено баща му и чичо му бяха чели запечатаните писма на губернатора до французина, — но знаеше какво има предвид Фортескю под „змията“.

Разкопаваха земен вал, който криволичеше през гората. Беше два разкрача висок, два пъти по-широк и се виеше на хиляда стъпки през дърветата и ниските хълмове. Приличаше на гигантска змия, умряла и затрупана с пръст.

Беше чувал за подобни възвишения. Валове като този и издигнати от човешка ръка могили се срещаха на много места в американските пущинаци. Баща му твърдеше, че били дело на отдавна измрелите предци на местните диваци и свещени гробни могили на индианците. Казваше, че самите диваци нямали спомени за древните строители, а само митове и предания. Имаше какви ли не истории за изгубени цивилизации, за древни царства, за призраци, за ужасни проклятия… и, разбира се, за заровени съкровища.

Баща му започна да развива увитото в дебела космата кожа нещо и от изкопа се надигна тежка миризма, воня на пръст и животно, която надделя дори над миризмата на яхнията от еленско, която готвеха в лагера.

— Бизонска кожа — каза баща му и хвърли поглед към Фортескю.

Французинът му кимна.

Баща му внимателно продължи да развива кожата, за да видят скритото от векове в нея.

Били затаи дъх.

Още от заселването на тези земи индианските могили редовно се разкопаваха. Намираха в тях единствено кости, върхове на стрели, кожени щитове и чирепи от съдове.

Тогава защо това място представляваше такъв интерес?

След два месеца методично обхождане, картографиране и копаене Били все още нямаше представа защо им беше казано да дойдат тук. Единственото, което екипът на баща му можеше да покаже като резултат от педантичната си работа, бяха индиански дреболии — лъкове, колчани, копия, едно гърне за готвене, мокасини с мъниста, украшение за глава. Естествено, откриваха и кости. Хиляди и хиляди. Черепи, ребра, бедрени кости, тазове. Фортескю бе казал, че тук вероятно са погребани поне сто мъже, жени и деца.

Събирането и описването на всичко беше досадно. Годината почти се изниза, докато проучат извиващия се вал от единия край до другия — методично разкопаваха индианския погребален насип пласт по пласт и пресяваха пръст и камъни, докато не стигнаха до главата на змията, както се изразяваше французинът.

Баща му разгъна бизонската кожа и всички ахнаха. Дори Фортескю рязко пое дъх през острия си нос.

От вътрешната страна беше нарисувано разюздано сражение. Конници, мнозина въоръжени с щитове, препускаха по кожата. Алени пръски от забитите копия. Летящи стрели. Били бе готов да се закълне, че чува бойните викове на диваците.

Фортескю клекна и протегна ръка над изображението.

— Виждал съм подобна изработка. Обработвали са кожата на бизона с каша от собствения му мозък, после нанасяли боите с куха кост, взета от същото животно. Но, mon Dieu, никога не съм попадал на шедьовър като този. Вижте само как всеки кон се различава от другите, с какви подробности са изобразени облеклата на всеки воин!

А после ръката му застина над онова, което бе пазила кожата през всичките тези години.