Джеймс Ролинс - Невинна кръв

Преди петдесет години той бе проектирал и изградил тази кула с един световноизвестен архитект. Човекът вече бе мъртъв, разбира се. А той си беше останал непроменен.

Загледа се в отражението си. Докато беше нормален човек, лицето му бе покрито с белези от шарката, която бе прекарал като дете, но те бяха изчезнали през безбройните години. Сега не можеше да си спомни къде точно се бяха намирали. Виждаше единствено безупречно чиста кожа, малки бръчки около сребристосивите очи, които никога не ставаха по-дълбоки, строго лице и гъста сива коса.

Изпълниха го горчиви мисли. Това лице бе наричано с много имена през вековете, бе носило много самоличности. Но след две хилядолетия той се бе върнал към името, което му бе дала майка му.

Юда Искариот.

Макар името да бе станало синоним на предателството, той бе изминал пълния кръг от отрицанието до приемането на истината, особено след като откри пътя към собственото си спасение. Преди векове най-сетне бе открил защо Христос го беше прокълнал с безсмъртие.

За да може да направи онова, което трябваше да бъде направено през идващите дни.

Нагърбен с отговорността си, той опря чело в хладното стъкло. Навремето бе имал един директор, който така се страхуваше да не падне, че изобщо не се осмеляваше да се доближи до прозорците.

Юда не изпитваше подобен страх. Неведнъж беше претърпявал падания, които би трябвало да му струват живота.

Загледа се през стъклото към града под себе си, към блестящите улици, известни с упадъка си още преди времето на Христос. Рим винаги сияеше в нощта, макар че нажеженото до бяло електричество отдавна бе сменило топлите жълти пламъци на факлите и свещите.

Ако планът му проработеше, всички тези светлини най-сетне щяха да угаснат.

Светлината и огънят бяха неща, които модерните хора смятаха, че им принадлежат, но човекът беше осветил света и с волята си, при това много отдавна. Понякога в полза на прогреса, понякога — на баналността.

Застанал до прозореца, той си спомни блестящите балове, на които беше присъствал през вековете, как всички участници вярваха, че са достигнали върха на великолепието. Със своята външност и богатство той никога не страдаше от липса на внимание, в това число и женско, но компаньонките му често искаха повече, отколкото можеше да им даде.

Беше виждал как твърде много любими остаряват и умират, а с тях угасваше и надеждата за вечна любов.

Накрая се оказваше, че не си е струвало.

С изключение на един път.

Беше отишъл на бал в средновековна Венеция, където една жена бе пленила безсмъртното му сърце и му бе показала, че любовта си струва всяка цена. Той продължи да гледа надолу към разноцветните светлини на града, докато те не се сляха и не го понесоха в спомена.

Юда спря на вратата на салона и цветовете се завъртяха пред него. Алено, наситено златно, тъмнолилаво като морето вечер, черно, което поглъщаше светлината, блестящи перли на голи рамене. Никъде другаде жените не се обличаха така ярко и не показваха толкова много кожа, колкото във Венеция.

Салонът изглеждаше почти по същия начин, по които беше изглеждал преди сто години. Единствените промени бяха трите нови картини, окачени на бляскавите стени. На тях бяха изобразени строги или весели членове на тази венецианска фамилия, облечени в изисканите одежди на своето време. Всички те отдавна бяха покойници. От дясната му страна имаше портрет на Джузепе, мъртъв от трийсет години, с лице, което щеше да си остане завинаги на четирийсет благодарение на боите и таланта на отдавна умрелия художник. Кафявите очи, винаги готови да се засмеят, издаваха характера му въпреки строго навъсеното чело и внушителната поза. Юда го беше познавал добре - или поне толкова добре, колкото може да се опознае човек за десет години.

Това беше времето, което си позволяваше да прекара в един и същи град. След това хората можеха да започнат да се чудят защо не остарява. Човек, който не се съсухря и не умира, биваше наричан вещер, ако не и нещо още по-лошо. Затова той пътуваше от север на юг, от изток на запад, правеше обиколки, които се разширяваха с разширяването на границите на цивилизацията. В някои градове се преструваше на затворен тип, в други на художник, в трети на безделник. Сменяше ролите като наметала. И износваше всяка.

Обутите му в елегантни ботуши от черна кожа крака тръгнаха със заучена лекота по дървения под. Познаваше всяка скърцаща дъска, всяка почти незабележима неравност. Маскиран слуга се появи с поднос с пълни с вино чаши. Юда взе една и си спомни великолепната изба на някогашния си домакин. Отпи и остави ароматите да погалят езика му - за щастие, избата на Джузепе не беше западнала след смъртта му. Изпи чашата и си взе втора.