Джеймс Ролинс - Невинна кръв

Пръстите на другата му ръка, скрита зад гърба му, стискаха здраво тесен черен предмет.

Целта на идването му тук бе по-важна от този бал.

Беше дошъл да скърби.

Мина между маскираните танцуващи и стигна до прозореца. Дългият нос на маската му беше извит като клюн на гарван. Миризмата на добре обработената кожа изпълваше ноздрите му. Някаква жена се завъртя покрай него и тежкият ѝ парфюм се задържа във въздуха много след като тя и партньорът ѝ се отдалечиха.

Юда знаеше тези танци, както и безброй други. По-късно, след още вино, щеше да се присъедини към тях. Щеше да си избере някоя млада куртизанка, може би мавърка, ако успееше да намери. Искаше да направи всичко по силите си да се изгуби в познатите стъпки.

Преди петдесет години, при последното си минаване през Венеция, беше срещнал най-омагъосващата жена, на която се бе натъквал през дългия си живот. Беше мавърка - тъмнокожа, с блестящи тъмнокафяви очи и черни коси, които се спускаха по голите ѝ рамене и стигаха до тесния ѝ кръст. Беше облечена в изумрудена рокля, обшита със злато, стегната в кръста според тогавашната мода, а на гърдите си имаше парче ярко сребро, висящо на тънка златна верижка около шията ѝ — необичаен накит, подобен на парче счупено огледало. Около нея се носеше аромат на цъфнал лотос; не се беше наслаждавал на това благоухание от последното си пътуване на изток.

Двамата със загадъчната жена бяха танцували часове, без да помислят за друг партньор. Тя говореше с акцент, който той не можеше да определи. Бързо обаче забрави това и слушаше единствено думите ѝ. Тя знаеше повече неща от всеки друг, когото бе срещал - история, философия и тайните на човешкото сърце. Крехкото ѝ тяло излъчваше спокойствие и мъдрост и той пожела нейния покой. Може би чрез нея можеше да намери начин да си върне простите радости на смъртните.

След танците, застанали до същия този прозорец, тя повдигна маската си, за да види лицето ѝ, и той направи същото. Остана да я гледа - мълчалив и дълбоко интимен момент, какъвто не бе споделял с никоя друга. После тя му подаде маската си, извини се и изчезна в тълпата.

Едва тогава той осъзна, че не знае името ѝ.

Тя така и не се върна. Повече от година той я издирваше из Венеция и плати нелепи суми за невярна информация. Била внучка на дожа. Робиня от Ориента. Еврейско момиче, измъкнало се за една нощ от гетото. Нищо подобно.

С разбито сърце напусна града на маските и се помъчи дая забрави в обятията на стотици други жени - някои тъмни като мавърки, други бели като сняг. Слушаше хиляди истории от тях, помагаше на някои и зарязваше други. Никоя не успя да докосне сърцето му и той ги изоставяше много преди да се наложи да се сблъска със старостта и смъртта им.

А сега се бе върнал във Венеция, за да я прогони от мислите си. петдесет години след като бяха танцували в този салон. Знаеше, че тя вече най-вероятно е мъртва или се е превърнала в съсухрена сляпа старица, отдавна забравила вълшебната им нощ. Оставаше му само да се освободи от спомена и от старата ѝ кожена маска.

Завъртя маската в ръцете си. Черна и лъскава, с широка кожена ивица, която минаваше през очите, с малко бляскаво камъче в крайчеца на всяко око. Дързък дизайн, чиято простота беше в ярък контраст с пищните маски, носени от жените през онези години.

Но тя нямаше нужда от повече украшения.

Беше се върнал в бляскавата зала да хвърли тъмната маска в канала и да пропъди призрака ѝ в библиотеката на миналото си. Стиснал старата кожа, той погледна през отворения прозорец. Долу един гондолиер караше тясната си лодка през тъмната вода. Вълните искряха като от сребро на лунната светлина.

От двете страни на канала хората бързаха по каменните плочи или по мостовете. Хора, тръгнали по тайни задачи. Или хора, занимаващи се с обичайните си дела. Не знаеше, а и не му пукаше. Подобно на всичко друго, гледката го уморяваше. За момент беше повярвал, че ще намери връзка с техния свят, докато тя не си беше тръгнала.

Не му се искаше да се раздели с маската. Прокара показалец по нея. Маската беше останала в сандъка му години наред, увита в най-фина коприна. Отначало можеше да долови аромата па цъфнал лотос, но той отдавна бе изчезнал. Поднесе маската към носа си и я помириса: очакваше да усети миризмата на стара кожа и на кедровото дърво на сандъка.

Но вместо това отново долови аромата на лотос.

Завъртя глава, макар че се страхуваше да погледне - толкова бавно, че движението не би подплашило дори птичка. Сърцето му туптеше в ушите му толкова силно, че почти очакваше всички да се обърнат ким него.