Джеймс Ролинс - Невинна кръв

18 декември, 19:45

Сан Франциско, Калифорния

„Поне ресторантът е празен“.

Ерин въздъхна с облекчение, когато седна с Кристиан и Джордан в малкото позанемарено заведение в Хейт-Ашбъри. Бяха оставили Нейт при апартамента му в кампуса в Станфорд, след което потърсиха анонимността на Сан Франциско и стигнаха по обиколни пътища до този ресторант.

Тя взе менюто - не че беше гладна, просто искаше да намери някаква работа на ръцете си. Отново усещаше глока си в кобура на глезена. Носеше колта на Джордан в дълбокия джоб на зимното си яке. Благодарение на тежестта на двете оръжия се чувстваше доста по-сигурна.

Огледа черно-белите рисунки на черепи и цветя по стените. Единственият намек за приближаващата Коледа бяха парцаливите коледни звезди, украсяващи всяка маса.

Джордан хвана дясната ѝ ръка с лявата си. Изглеждаше добре дори на рязката неприятна светлина на лампите. По едната му буза имаше кал. Ерин взе салфетката си и я избърса. Пръстите ѝ се задържаха върху кожата му.

Той ѝ се усмихна многозначително.

Седящият срещу тях Кристиан се прокашля.

Джордан го погледна и без да пуска ръката ѝ, каза:

- Бива я тая дупка. Да не би да си киснал тук през шейсетте?

Ерин се опита да скрие усмивката си зад менюто и видя, че предлаганата храна е изцяло вегетарианска.

„На Джордан страшно ще му хареса“.

- Тук наистина беше много по-приятно през шейсетте - отвърна Кристиан, разкривайки мъничко от собственото си минало и от някогашния си живот в града. - По онова време направо не можеше да се диша от дима от трева и пачули. Но онова, което не се е променило, е презрението на заведението към властите. Готов съм да заложа живота си, че тук няма никакви охранителни камери или електронни проследяващи устройства. Колкото по-малко любопитни очи и уши, толкова по-добре.

Ерин оцени по достойнство параноята на сангвиниста, особено след нападението.

- Наистина ли се тревожите, че в ордена ви има къртица? - попита Джордан.

- Някой е знаел, че Ерин ще е сама в онова ранчо. Така че засега е най-добре да сме предпазливи. Поне докато стигнем в Рим.

- Прав сте - каза Ерин. - Какво имахте предвид обаче с онова, че само аз мога да открия Рун?

По пътя към ресторанта Кристиан беше отказал да говори. Дори сега първо се огледа, а после се наведе напред и каза:

- Чух от сержант Стоун, че Рун се е хранил от вас по време на битката под „Свети Петър“. Вярно ли е?

Ерин пусна ръката на Джордан и се загледа в салфетката в скута си, за да не може той да види изражението ѝ, когато си помисли за близостта, която бе споделила с Рун. Спомни си как острите зъби потъват в плътта ѝ, спомни си болката и блаженството и как устните му изгаряха кожата ѝ, как езикът му разширяваше раните, за да пие до насита.

- Да - промълви тя. - Но се налагаше. Само така можеше да настигне вълка и Батори Дарабонт. Без действията ни Кървавото евангелие щеше да бъде изгубено.

Джордан понечи да я прегърне, но тя се отдръпна. Той я погледна изненадано. Тя не искаше да го наранява, но точно в момента не можеше да понесе някой да я докосва.

- Не осъждам действията на Рун — каза Кристиан. - Положението е било необичайно. Не е нужно да ми обяснявате. Искам да разбера какво се случи с вас след това.

- Какво искате да кажете?

- Имате ли видения? Усещания, които не можете да обясните?

Тя затвори очи. Заля я облекчение. Значи пристъпите ѝ може би имаха обяснение.

„В крайна сметка не полудявам“.

Кристиан несъмнено бе забелязал реакцията ѝ.

- Имали сте видения. Слава богу.

- Някой все пак ще ми обясни ли за какво става дума? - попита Джордан.

Ерин си помисли, че бе трябвало да му каже за пристъпите. Но не искаше да мисли за тях, още по-малко да споделя.

Кристиан обясни и на двамата:

- Когато стригой се храни от някого и жертвата остане жива, което се случва доста рядко, кръвта образува връзка между двамата. И връзката продължава, докато стригоят не се нахрани отново и не заличи връзката с новата кръв.

На Джордан като че ли му призля.

В този момент се появи млад сервитьор с руси растафариански плитки, бележник в ръка и молив зад ухото. Поръчаха си кафе и му махнаха да се разкара.

Ерин го изчака да се отдалечи и каза:

- Но онова, което изживявам, е безсмислено. Тъмнина. Пълен мрак. Изпитвам клаустрофобичното чувство, че съм в капан. Сякаш съм затворена в някакъв саркофаг или ковчег.

- Като в Масада ли? - попита Джордан.