Джеймс Ролинс - Невинна кръв

Тя хвана ръката му и с благодарност усети топлината на дланта му. Жестът ѝ донякъде бе извинение, че преди малко го бе отблъснала.

- Точно това си помислих и аз. Че е пристъп на паника. Реших, че виденията са спомени за онзи момент, когато бяхме затворени в онази древна крипта. Но някои неща във виденията ми ми се сториха странни. Затворът ми беше студен, а имах чувството, че лежа в киселина. Тя се просмукваше през дрехите и изгаряше кожата ми. И най-странното е, че всичко миришеше на вино.

- Вино ли? - изненада се Кристиан и се поизправи.

Тя кимна.

- Ако по време на виденията се свързвате с Рун, може да е осветено вино, което изгаря. — Кристиан я фиксира със зелените си очи. - Имате ли представа къде може да се намира този затвор? Чувахте ли нещо?

Тя бавно поклати глава. Опита се да се сети за повече подробности, но не успя.

- Съжалявам.

Помнеше единствено болката. Усещаше, че онова, което изпитва, е нищо в сравнение с болката, преживявана от Рун. От колко време беше затворен там? Кристиан беше казал, че Рун е изчезнал малко след битката. А тя бе преди два месеца. Тази мисъл не ѝ даваше покой.

Друга мисъл я накара да потръпне.

- Кристиан, с всяко видение се чувствам по-слаба, с по-натежали крайници. Последния път едва успях да повдигна ръце.

Изражението на Кристиан потвърди най-лошите ѝ страхове.

Това най-вероятно означаваше, че Рун умира.

Кристиан се пресегна и докосна ръката ѝ в опит да я успокои.

- Най-добрият план е да стигнем до Рим. Кардинал Бернар знае повече от мен за този вид връзка. Била е по-често срещана в ранните години на Църквата.

Чартърният им самолет трябваше да излети след два часа.

- И ако намерим Рун, какво ще правим? - попита Ерин.

Страхуваше се, че ще я зарежат отново, ще я разкарат, както бяха направили миналия път.

- След това ще започнем да търсим Първия ангел - каза Кристиан.

„Първият ангел“.

Знаеше много добре пророчеството, свързано с митичната фигура. Спомни си думите от първата страница на Кървавото евангелие; думи, написани от самия Христос, предсказание за предстояща война - и как тя може да бъде предотвратена.

„Предстои голяма война на Небето. За да победят силите на доброто, от това евангелие, написано със собствената ми кръв, трябва да се изкове оръжие. Тримата от пророчеството трябва да занесат книгата при Първия ангел за неговата благословия. Само така те могат да осигурят спасението на света“.

- Вече няма време за чакане - настоятелно рече Кристиан. - Особено след като някой е предприел действия срещу вас, Ерин. Явно знаят колко сте ценна.

- Ценна? - Каза го с горчиво подигравателен тон.

- Според пророчеството тримата трябва да занесат книгата при Първия ангел. Рицарят на Христа, Воинът на Човека и Жената на Познанието. Вие и Джордан сте последните двама. Рун е първият.

- Но нали стана ясно, че аз не съм Жената на Познанието. - Ерин се постара да запази гласа си спокоен, докато изричаше следващите думи. — Сигурна съм, че я убих.

Джордан стисна ръката ѝ. Ерин беше застреляла Батори Дарабонт в тунелите под Рим. Не само че беше отнела живота ѝ, но фамилията Батори отдавна бе смятала, че е истинският род, от който ще се появи Жената на Познанието. Куршумът на Ерин бе сложил край на този род с убийството на последния му жив представител.

- Дарабонт наистина е мъртва, а заедно с нея умря и прокълнатият ѝ род. - Кристиан въздъхна и сви рамене. - И се получава, че вие сте най-доброто, с което разполагаме, доктор Ерин Грейнджър. Какъв е смисълът да умуваме със закъснение?

Кафето най-сетне пристигна.

След като сервитьорът се махна, Джордан отпи глътка, намръщи се, понеже се опари, и кимна към Кристиан.

- Съгласен съм с него. Да идем да намерим оня ангелски пич.

Сякаш щеше да е така лесно.

Никой нямаше ни най-малка представа кой е Първият ангел.

19 декември, 06:32

Северен Ледовит океан

Чак зъбите го боляха от студ. Томи Болар не беше подозирал, че е възможно. Стоеше на релинга в мрака на ранното утро и суровият вятър пареше бузите му. Белият лед се простираше до хоризонта. Зад кораба дирята от разбит син лед и черна вода бележеше пътя на ледоразбивача през замръзналата пустош.

Взираше се отчаяно напред. Нямаше представа къде е.

Нито пък какво е.

Знаеше само, че вече не е онова четиринайсетгодишно момче, което бе гледало как родителите му умират в ръцете му сред руините на Масада, станали жертви на отровен газ, който уби тях и излекува него. Погледна оголената част от ръката си между дебелите ръкавици от еленова кожа и ръкавите на якето от високотехнологична материя. Преди на бледата му китка имаше кафяво петно меланома, което издаваше смъртоносната му болест - а сега беше изчезнало, заедно с рака му. Дори косата, окапала от химиотерапията, беше започнала да расте отново.