Джеймс Ролинс - Невинна кръв

Не като нея. Не като тях.

Някога Пантеонът бил дом на много богове, но днес беше католическа църква, посветена само на един . Тя остана настрана от това убежище. Светата земя вътре щеше да я отслаби, а след като се беше преродила с тази нова сила, тя не искаше да я изоставя.

Вместо това остана на открития площад отпред.

От едната страна имаше редица празни сергии, които чакаха светлината на деня да ги превърне в оживен коледен пазар. Празничните златни светлини бяха изключени, големите бели платнени чадъри, покрити със скреж, пазеха празните маси. Оклолните ресторанти бяха тъмни и със спуснати капаци, клиентите им отдавна бяха в леглата си.

Зад нея сенките по краищата на площада се раздвижиха.

Тя знаеше, че времето изтича, така че забърза към фонтана в центъра на площада. Постави длани върху сивия камък. Наблизо от устата на изваяна риба бликаше вода и падаше в басейна. В центъра се издигаше висок обелиск. Червеният му гранит бил изсечен под безмилостното египетско слънце, за да бъде домъкнат тук от завоевателите. Изсечените по страните му йероглифи стигаха чак до върха му с форма на пирамида - луни, птици, седящ човек. Езикът беше стар брътвеж, толкова безсмислен за нея, колкото и модерният свят. Но образите, създадени от отдавна мъртвите каменоделци, можеха и да я спасят тази нощ.

Погледът ѝ се вдигна до самия връх, на който Църквата беше поставила кръст, за да демонстрира победата си над древните богове.

Зад нея се чу скърцане на кожа, търкане на плат върху плат, мек шепот на кичур от обърната глава.

Глутницата нападаше.

Преди някой от тях да успее да я достигне, тя прескочи басейна и се закатери по обелиска като котка. Силните ѝ пръсти намираха опора в древните изображения - палма, луна, перо, ястреб. Продължи да се катери, но със стесняването на обелиска ставаше все по- трудно. Страхът я накара да се добере до самия връх.

Там събра сили за изгарящата болка и сграбчи кръста. Бързо хвърли поглед надолу.

Сенките пълзяха по обелиска като мравки, осквернявайки всеки квадратен сантиметър от гранита. Дрехите им бяха дрипи, крайниците - измършавели, косите - сплъстени и мръсни. Едно създание падна във фонтана и вдигна пръски, но други незабавно заеха освободеното място.

Тя се извърна, погледна към най-близката къща до площада, събра силата си около себе си като наметало.

И скочи.

07:18

Дълбоко под базиликата „Св. Петър“ Рун пълзеше на четири крака по тъмен тунел, навел глава толкова ниско, че понякога носът му докосваше каменния под.

Прошепна благодарствена молитва.

Ерин беше в безопасност.

Неотложността, която го беше изтръгнала от мъчителния затвор, беше избледняла. Сега само силата на волята го караше да повдига окървавена ръка, да провлачва разранен крак. Стъпка по стъпка напредваше в прохода, търсейки светлина.

Спря да си почине и облегна рамо на каменната стена. Докосна гърлото си и си спомни раната, която вече беше зараснала. Елизабета беше изпила много от кръвта му. Нарочно го беше оставила безпомощен, но жив.

„За да страдам".

Агонията се беше превърнала в новото ѝ изкуство. Представи си лицата на малките момичета, които бяха умрели по време на експериментите ѝ. Това мрачно превъплъщение на неговата ярка Елизабета се беше научило да извайва болката така, както скулпторът вае мрамор. Ужасната им смърт оставаше да лежи на неговата съвест.

Смъртта на колко още трябваше да добави, след като тя бе свободна по улиците на Рим?

Докато беше в саркофага, бе доловил шепот от удоволствието ѝ, от блаженството, което изпитва, докато се храни. Беше му източила кръвта и я бе поела в себе си, с което бе създала връзка помежду им.

Рун знаеше, че я е създала нарочно.

Искаше да го мъкне със себе си, докато ловува, да го принуди да е свидетел на покварата и убийствата ѝ. За щастие, докато се хранеше и добавяше нова кръв към старата, тази връзка отслабваше и позволяваше само най-силните ѝ емоции да достигат до него.

Може би точно поради мислите за нея усети как полезрението му се стеснява, изпълнено с панически ужас - не негов, а на някой друг. Връзката бе слаба и той можеше да ѝ устои, но подобно усилие щеше да изцеди напълно малкото му останали сили.

Затова се остави да бъде отнесен.

За да запази силата си - и с една друга цел.

„Къде си, Елизабета?“

Възнамеряваше да използва отмиращата връзка, за да я намери, да спре тази вакханалия, след като отново намери светлината. И затова доброволно потъна в споделения мрак.