Джеймс Ролинс - Невинна кръв

Копнееше за онзи прост живот - само за да осъзнае, че той никога няма да се върне.

И с това осъзнаване дойде друго.

Рязко отвори очи, усети вкуса на кръв на езика си и се обърна към Бернар.

- Това, което направи... е грях.

Кардиналът го потупа по ръката.

- Мой грях, не твой. С готовност поемам този товар, за да бъдеш до мен в предстоящата битка.

Рун остана да лежи неподвижно. Бореше се с думите на Бернар, искаше да им повярва, но знаеше, че постъпката е грешна. Откри нови сили в мускулите и костите си и седна. Повечето му рани се бяха затворили. Пое дълбоко дъх, за да успокои бурята в главата си.

Бернар разтвори длан и му показа познато закривено острие от сребро.

Карамбитът на Рун.

- Ако си се възстановил достатъчно, можеш да участваш в битката — каза Бернар. — Да отмъстиш на онези, които се отнесоха така брутално с теб. Спомена за някаква жена.

Рун взе оръжието, като избягваше пронизващия поглед на кардинала. Беше прекалено засрамен, за да произнесе дори името ѝ. Докосна острия ръб на ножа.

Елизабета му го беше откраднала.

Как го беше намерил Бернар?

Резкият звън на камбана прекъсна момента.

Въпросите трябваше да почакат.

Бернар прекоси помещението като алена светкавица и свали от стената стария си меч. Рун се изправи и се изненада колко леко е тялото му след пиенето на кръв. Имаше чувството, че може да полети. Стисна собственото си оръжие.

Кимна на Бернар, за да му покаже, че е в достатъчно добра форма да се бие, и двамата изтичаха навън. Понесоха се по блестящите облицовани с дърво зали на папските апартаменти и през бронзовите врати, водещи към площада.

За да избегнат вниманието на хората на площада, поеха под колонадата на Бернини. Огромните тоскански колони, по четири в дълбочина, щяха да скрият неестествено бързите им движения. Бернар се присъедини към отряда сангвинисти, които чакаха кардинала в сенките, и всички заедно се втурнаха през колонадата към входа на Светия град.

Щом стигнаха високата до кръста ограда, разделяща Ватикана от самия Рим, Рун огледа най-близките покриви. Спомни си споделеното с Елизабета видение как скача от покрив на покрив.

Яростният клаксон на автомобил го накара да погледне към калдъръмената улица.

На петдесет метра от тях дребна жена тичаше с накуцване по средата на Виа дела Консилиационе. Макар че косата ѝ бе по-къса, Рун я позна веднага - беше Елизабета. Някаква бяла кола рязко зави, за да не я блъсне.

Тя не ѝ обърна внимание, твърдо решена да стигне до площад „Св. Петър“.

Зад нея подскачаха стригои. Поне десетима.

Рун копнееше да изскочи от колонадата и да се хвърли към Елизабета, но Бернар сложи ръка на рамото му.

- Стой тук - каза кардиналът, сякаш прочел мислите му. — По улицата и в къщите има хора. Ще видят битката и ще разберат. Трябва да защитаваме хилядолетна тайна. Остави битката да дойде при нас.

Докато гледаше Елизабета, Рун видя болката в стиснатите ѝ устни, видя и уплашените ѝ погледи назад. Спомни си същата паника, когато гледаше през очите ѝ.

Тя не водеше глутницата - а бягаше от нея.

Въпреки всичко, което бе направила на него и на невинните хора от града, у него се събуди инстинктивен порив да я защити. Пръстите на Бернар се стегнаха на рамото му - вероятно кардиналът го бе усетил как се навежда напред, готов да се хвърли на помощ.

Елизабета най-сетне стигна края на улицата. Другите стригои почти я бяха настигнали. Без да забавя крачка, тя прескочи ниската ограда, бележеща границата на Ватикана, приклекна и се извъртя към озъбената глутница.

Изсмя им се, показвайки дългите си кучешки зъби.

- Елате, ако смеете.

Глутницата спря пред оградата. Неколцина предпазливо пристъпиха напред, но се дръпнаха, усетили обезсилващото ги въздействие на святата земя. Искаха да се доберат до Елизабета, но дали щяха да посмеят да влязат във Ватикана?

Святата земя не беше единственото, от което да се страхуват.

Сангвинистите чакаха около Рун и Бернар, неподвижни като статуи сред колоните. Ако стригоите влезеха в града, щяха да бъдат завлечени в сенките на тази гора от камък и избити.

Елизабета се отдалечи от оградата, но отпусна прекалено много тежестта си върху наранения си крак. Глезенът ѝ най-накрая поддаде и тя рухна на земята.

Проявата на слабост бе твърде много за глутницата, за да я понесе. Преследвачите се устремиха напред подобно на лъвове, хвърлящи се върху ранена газела.

Рун се изтръгна от хватката на Бернар и изскочи на открито. Полетя към Елизабета почти като стригой, воден единствено от инстинктите си. Стигна до нея точно когато водачът на глутницата, огромен, с възлести мускули и синьо-черни татуировки, прескочи оградата и спря от другата страна на графинята, оголил зъби.