Джеймс Ролинс - Невинна кръв

Още стригои последваха примера му и се прехвърлиха през оградата.

Рун сграбчи Елизабета за ръката и заотстъпва към колонадата, като почти я влачеше; надяваше се да прилъже глутницата да го последва в каменната гора.

Водачът излая заповед и някакъв прекалено ревностен звяр се втурна напред.

Рун се засили, метна Елизабета като парцалена кукла към колонадата и замахна с карамбита. Сребърното острие разсече въздуха - и продължи през плътта. Озверелият младок падна назад, сграбчил прерязаното си гърло, от което изригнаха кървави пръски.

Други стригои се втурнаха напред и Рун отстъпи към Бернар и останалите сангвинисти под колонадата.

Между колоните се завърза кратка схватка. Или по-скоро касапница, тъй като глутницата беше попаднала в засада, а и бе отслабена на святата земя. Неколцина се откъснаха, прескочиха оградата и се пръснаха по улиците, бягайки от битката и от слънцето.

На Рун се падна грамадният водач. На голите му гърди беше татуирана картина на Йеронимус Бош, изобразяваща адски пейзаж със смърт и наказание. Тя оживя, когато мускулите заиграха и водачът вдигна тежкото си оръжие.

В сравнение с дългия стоманен меч карамбитът на Рун изглеждаше нищожен.

Очите на стригоя проблеснаха презрително, сякаш разбираше превъзходството си. Той скочи към Рун и замахна надолу с намерението да го разсече на две.

Но святата земя забавяше атаката му и даде време на Рун да се вмъкне в гарда на противника си. Той обърна куката на карамбита нагоре, разсече корема, като раздра гротескната картина на две, след което отблъсна тялото назад.

Изкорменият водач падна в края на колоните и едната му ръка се оказа на светлина - слънчева светлина. Крайникът избухна в пламъци. Друг сангвинист се притече на помощ на Рун и двамата издърпаха тялото в сенките и угасиха огъня преди да е привлякъл нежелано внимание.

Няколко души погледнаха към сенките, но повечето останаха в неведение за бързия и смъртоносен сблъсък в колонадата. Докато се взираше към слънчевата светлина на площада, Рун изпита внезапен страх.

„Елизабета...“

Обърна се и видя Бернар, изправен над свитото ѝ тяло. Тя несъмнено чувстваше пламъка на новия ден, изгарящото му докосване. Засега единственото безопасно място за нея беше в сенките на колоните. Една стъпка извън тях означаваше смърт.

Бернар я сграбчи за рамото, сякаш бе готов да я изхвърли на площада, където да посрещне присъдата на новия ден. Сангвинистите се бяха скупчили около него, вонящи на вино и тамян. Никой нямаше да попречи на кардинала, ако решеше да я посече. Тя бе довела стригои в най-свещения град в Европа.

Бернар зарови пръсти в късата ѝ коса, рязко дръпна главата ѝ назад и опря острието на меча си в мекото ѝ бяло гърло.

- Не! - извика Рун и се втурна напред, разблъсквайки останалите.

Но не викът му спря меча на кардинала.

07:52

На лицето на Бернар се изписа шок - и пълно изумление.

Той се взираше в жената, сякаш бе някакъв призрак.

„Не може да е тя!“

Сигурно беше някаква игра на светлини и сенки. Може би умът му угаждаше на някаква фантазия или просто тази жена бе стригой, поразително приличащ на нея. Въпреки това той разпозна сребристите очи, катраненочерната ѝ коса, дори възмутеното надменно изражение, когато острието докосна шията ѝ, сякаш го предизвикваше да ѝ отнеме живота.

„Графиня Елизабет Батори Екшед“.

Но тя бе загинала преди векове. Бернар я бе виждал затворена в замъка ѝ. Дори я беше посетил веднъж и я бе съжалил — образованата благородница, станала жертва на долните страсти на Рун.

Бернар обаче имаше също толкова вина за това престъпление. Преди векове той бе насочил жената по този жесток път, когато запозна графинята с Рун, когато се опита да наложи волята си върху божественото пророчество. След това Бернар бе умолявал той да отнеме живота ѝ, да спести на Рун това деяние, тъй като знаеше колко много я обича той и колко много е паднал заради нея. Но папата бе решил, че като част от изкуплението си Рун трябва да сложи край на неестествения ѝ живот и да посече чудовището, създадено от самия него.

Бернар бе разтревожен, когато Рун се върна от Унгария. Рун твърдеше, че делото е свършено, че графинята си е отишла от този свят. Бернар прие, че тя е мъртва, а не прибрана като някаква кукла в чекмедже. По онова време като допълнително наказание Рун се беше подложил на глад в продължение на години, бе умъртвявал плътта си десетилетия, откъсвайки се от света на смъртните.