Джеймс Ролинс - Невинна кръв

Вълна от черни зверове се надигаше към него. Бели зъби проблясваха в мрака — гладни, готови да разкъсват. Той скочи и полетя във въздуха.

Небето на изток изсветчяваше с обещание за нов ден.

Трябваше да се скрие, преди той да настъпи, да се предпази от изгарящото слънце.

Теракотени керемиди се счупиха под ботушите и ръцете му. Парчета се посипаха през ръба и се пръснаха по сивите камъни на площада долу.

Затича уверено по покрива. Зад него един от ловците опита да скочи, не успя и падна на земята с противен тъп звук.

Други също опитаха.

Мнозина паднаха, но някои успяха.

Беше стигнал другия край на покрива - и скочи на следващия. Хладният нощен въздух погали бузите му. Ако забравеше преследвачите си, можеше да се наслади на красотата, докато тича по покривите на Рим.

Но не можеше да ги забрави и затова продължи напред.

Все на запад.

Целта му се издигаше високо в изсветляващото небе.

Рун се върна в кожата си и отново се надигна на четири крака, но това не беше достатъчно. Събра последните си капки сила и се изправи. Подпря се с ръка на стената и се затътри напред.

Трябваше да предупреди другите.

Елизабета водеше глутница стригои право към Ватикана.

07:32

Бягаше по покривите на запад, далеч от изгряващото слънце и гонена от освирепялата глутница. Изненадващото катерене по обелиска ѝ беше осигурило няколко безценни секунди преднина.

Ако я настигнеха, с нея бе свършено.

Скачаше от покрив на покрив, като чупеше керемиди и огъваше улуци. Никога не беше тичала така нито като човек, нито като свръхестествено същество. Сякаш прекараните в саркофага векове я бяха направили по-силна и по-бърза.

Изпълни я радостно въодушевление, което прогони страха.

Разпери ръце настрани като криле, наслаждаваше се на вятъра. Ако оживееше, щеше да го прави всяка нощ. Усещаше, че е по-стара от преследвачите си, а и по-бърза - едва ли можеше да ги държи вечно на разстояние, но може би достатъчно, за да стигне целта си.

Хвърли се на следващия покрив и ято подплашени гълъби излетя около нея. Перата я наобиколиха като облак и я заслепиха. Тя се разсея за миг и кракът ѝ се заклещи в някаква цепнатина между керемидите. Трябваше да спре и да събуе обувката си, като разкъса кожата.

Бърз поглед назад ѝ показа, че предимството ѝ се е стопило.

Глутницата я настигаше, вече беше по петите ѝ.

Побягна напред, но болката прониза глезена ѝ. Кракът ѝ не можеше да поеме теглото ѝ. Тя наруга слабостта си, като повече скачаше, отколкото тичаше, оттласкваше се със здравия си крак и падаше върху наранения, наказвайки го за предателството му.

На изток небето беше станало сиво, като перата на гълъбите.

Ако преследващите стригои не се доберяха до нея, щеше да го направи слънцето.

Хвърли се напред. Нямаше да легне и да се остави на милостта на преследвачите си. Подобни зверове не бяха достойни да сложат край на живота ѝ.

Съсредоточи се върху целта си.

Само няколко улици я отделяха от стените на Ватикана.

Сангвинистите никога нямаше да позволят глутница стригои да влезе в свещения им град. Щяха да ги посекат като бурени. Тя тичаше към същата смърт с една-единствена надежда в мъртвото си сърце.

Знаеше тайната къде е скрит Рун.

Но дали това щеше да е достатъчно, за да махнат мечовете си от шията ѝ?

Това не знаеше.

19 декември, 07:34

Ватиканът

- Помощ! - извика глас от другата страна на вратата.

Усетил страха и настоятелността, кардинал Бернар скочи от креслото си и прекоси покоите си за миг, без да си прави труда да скрива природата си от отец Амвросий. Макар че знаеше какво представлява кардиналът, помощникът му залитна назад и го изгледа смаяно.

Бернар не му обърна внимание и рязко отвори вратата, като едва не я изкърти от пантите.

На прага видя младоликия немски монах брат Леополд, който наскоро беше пристигнал от абатството Етал. С него беше и дребният новак Марио. Двамата носеха някакъв свещеник, чиято глава бе увиснала безжизнено.

- Намерих го да излиза от долните тунели - каза Марио.

От тялото се носеше киселата миризма на старо вино: изпълни стаята, докато Леополд и Марио внасяха свещеника. Жълти като восък китки стърчаха от мокрото расо, кожата беше опъната върху костите.

Свещеникът бе гладувал дълго и беше страдал много.

Бернар повдигна брадичката му. Видя лице, което му беше познато като собственото му — високите скули, рязко очертаната линия на волевата брадичка, високото гладко чело.