Джеймс Ролинс - Невинна кръв

Не беше толкова лесно да се убие чудовище.

Подобно на Альоша, Распутин беше стригой.

С бързината на кобра Альоша пристъпи напред, направи лъжливо движение надясно и отскочи наляво с такава скорост, че Томи почти не го видя. Върхът на рапирата му се опря в средата на гърдите на Томи, острието продупчи дебелото яке и прониза кожата му. Оръжията не бяха тренировъчни със затъпени върхове. Томи знаеше, че Альоша би могъл да прониже и сърцето му, стига да иска.

Не че това щеше да го убие.

Щеше да го боли, най-вероятно да го остави безсилен за ден-два, но накрая щеше да оздравее, тъй като бе проклет с вечен живот на Масада.

Альоша се усмихна, отстъпи назад и триумфално махна с рапирата. Беше висок горе-долу колкото Томи, с кльощави ръце и крака. Но бе много по-силен и по-бърз.

Проклятието на Томи не му осигуряваше подобни предимства.

Въпреки това той направи всичко по силите си да парира следващите няколко атаки. Двамата танцуваха напред-назад по пътеката. Томи бързо се измори, изтощен от студа.

Силен трясък привлече вниманието му към релинга. Палубата се наклони, носът на кораба леко се повдигна и после се спусна върху дебелите плочи лед. Гигантските двигатели тласнаха кораба напред, продължавайки бавното му пътуване през Арктика.

Томи гледаше как огромните парчета лед се трошат и носят покрай корпуса и се запита какво ли ще стане, ако скочи.

„Дали ще умра?“

Страхът му попречи да пробва. Макар да не можеше да умре, щеше да страда. По-добре беше да изчака по-удобен момент.

Альоша го плесна по бузата с рапирата.

Ужилването му напомни, че животът е болка.

- Спри! - заповеднически извика Альоша. — Отваряй си очите, приятелю!

„Приятелю...“

Томи понечи да се присмее пренебрежително на това определение, но се отказа. Знаеше, че в известен смисъл „младият“ княз е самотен и се наслаждава на компанията на друго момче, пък била тя и против неговото желание.

Въпреки това Томи не се заблуждаваше.

Альоша не беше момче.

Затова отново вдигна рапирата. Засега това бе единствената му възможност. Щеше да чака, да научи каквото може и да се поддържа във форма.

Докато не успее да избяга.

19 декември, 07:13

Рим, Италия

Ловецът се бе превърнал в жертва. В Елизабет усещаше как глутницата я следва по тъмните тесни улички и става все по-голяма. Засега преследвачите ѝ се държаха на разстояние, може би чакаха да си осигурят по-голямо числено превъзходство. Не бяха човешки псета, разбойници или крадци, търсещи лесна жертва в лицето на самотна жена в часовете преди зазоряване. Бяха стригои, също като нея.

Дали не беше навлязла в ловните им територии? Дали не бе нарушила по някакъв начин етикета с начина, по който се хранеше? Тази епоха таеше много капани за нея.

Погледна на изток. Зимното слънце скоро щеше да изгрее. Страхът се размърда в нея. Искаше да се върне в убежището си, да избяга от изгарящия ден, но не смееше да отведе глутницата до дома си.

Затова под заплахата от новия ден продължи по стария неравен калдъръм на една тясна улица, почти опряла рамо до студената мазилка на стената.

Часовете преди изгрева бяха станали любимите ѝ в този модерен град. Толкова рано повечето ръмжащи автомобили мълчаха и дъхът им не тровеше въздуха. Тя внимателно изучаваше мъжете и жените в нощта и бе открила, че в много отношения нещата не се различават особено от нейния век. Лесно разпознаваше проститутки, комарджии, крадци.

Разбираше нощта - и си бе въобразявала, че тя е само нейна.

До тази сутрин.

В периферното ѝ зрение се размърдаха сенки. Знаеше, че са повече от дузина, но не можеше да каже колко повече. Без туптящи сърца или дъх не можеше да е сигурна, докато не се нахвърлеха върху нея.

А това щеше да стане скоро.

Зверовете заобикаляха, стеснявайки кръга.

Изглежда, смятаха, че не ги е усетила. Тя ги остави да си го мислят. Заблудата можеше да я спаси, както често бе правила в миналото. Примамваше ги напред, за да избере сама бойното поле.

Целта ѝ не беше далеч. Уплашена, че може да атакуват, преди да стигне там, тя ускори крачка, но само малко, защото не искаше да разберат, че е усетила присъствието им.

Трябваше ѝ открито пространство. В тези тесни улички глутницата лесно можеше да я победи.

Вървеше към Пиаца дела Ротонда. Площадът беше най-близкото открито място в района. Сивата светлина на приближаващото слънце изсветляваше сенките на заобления купол на Пантеона. Отвореното око на окулума на върха очакваше новия ден, сляпо в тъмното.