Джеймс Ролинс: Невинна кръв

15 юли 1099

Йерусалим

Писъците на умиращите се издигаха към небето. Белите като кост пръсти на Бернар стискаха разпятието на врата му. Докосването до осветеното сребро изгаряше загрубялата му от меча длан, дамгосваше прокълнатата му плът. Той не обърна внимание на миризмата на изгорената кожа и стисна още по-силно. Приемаше болката.

Защото тя имаше цел - да служи на Бог.

Около него пехотинци и рицари нахлуваха в Йерусалим като вълна от кръв. През последните месеци кръстоносците си проправяха с бой път през враждебните земи. Девет от всеки десет мъже бяха паднали преди да стигнат Светия град - повалени в сражения, от безмилостната пустиня, от ужасни болести. Оцелелите плакаха открито, когато видяха за първи път Йерусалим. Но цялата пролята кръв не бе напразно, тъй като градът щеше да бъде върнат отново на християните - сурова победа, белязана от смъртта на хиляди неверници.

Бернар прошепна кратка молитва за падналите.

Нямаше време за повече.

Прикрит зад теглена от коне каруца, той вдигна грубата си качулка и скри в сянката ѝ бялата си коса и бледото си лице. Дръпна поводите на жребеца си и погали топлия му врат: долавяше грохота на сърцето му колкото с върховете на пръстите, толкова и с ушите си. Ужасът сгорещяваше кръвта на коня и струеше от потните му хълбоци.

Въпреки това животното пристъпи напред и затегли дървената каруца по окървавените камъни на улицата. В каруцата имаше една-единствена желязна клетка, голяма колкото да побере човек. Дебела кожа я покриваше напълно и скриваше онова, което бе вътре. Бернар обаче знаеше какво е то. Конят също знаеше. Ушите му помръднаха тревожно и той тръсна рошавата си грива.

Подредени в плътна фаланга, братята на Бернар, другарите му от Ордена на сангвиниците, си проправяха с бой път напред. Всички ценяха тази мисия повече от собственото си съществуване. Сражаваха се с ожесточение и решимост, непосилни за човек. Един - държеше два меча - скочи високо във въздуха, разкривайки нечовешката си природа колкото със свистящата стомана, толкова и с проблясъка на острите си зъби. Навремето всички те бяха нечестиви зверове като онзи в клетката, лишени от души и изоставени, докато Христос не им бе предложил отново път към спасението. Всеки се бе зарекъл да не утолява занапред жаждата си с човешка кръв, а само с осветената кръв на Христос - благодат, която им позволяваше да вървят наполовина в сенките, наполовина в светлината, балансирайки по тънкия ръб между Божията милост и проклятието.

Заклети вече на Църквата, всички те служеха на Бог като воини и свещеници.

Именно тези задължения бяха довели Бернар и останалите пред портите на Йерусалим.

Дървената каруца продължаваше да напредва през писъците и клането. Бернар мислено подтикваше колелата да се въртят по-бързо, а ужасът го стягаше в хватката си.

„Трябва да побързаме...“

В същото време го измъчваше и друга потребност. Вървеше напред, а кръвта се стичаше на струйки по стените около него, събираше се на реки по камъните под краката му. Привкусът на желязо и сол изпълваше главата му, забулваше въздуха като мъгла, запалваше дълбоко вкоренения глад. Той облиза пресъхналите си устни, сякаш се опитваше да вкуси онова, което му бе забранено.

Не беше единственият, който страдаше.

Звярът зави в тъмната си клетка, опиянен от миризмата на кръвопролитието. Воят сякаш бе зов към все още скритото в Бернар чудовище - затворено не в желязо, а с клетва и благословия. Въпреки това в отговор на този писък на дивия глад зъбите на Бернар се издължиха и изостриха, а жаждата му за кръв се изостри още повече.

Щом чуха писъците, братята му продължиха напред с подновена сила, сякаш бягаха от някогашната си същност.

Това обаче не можеше да се каже и за коня.

Щом звярът зави, жребецът замръзна.

Както и трябваше.

Бернар бе уловил звяра преди десет месеца в изоставена конюшня край Авиньон във Франция. Прокълнатите създания се срещаха под много имена през вековете. Някога човешки същества, сега те бяха напаст, която се спотайваше в тъмни места и оцеляваше чрез кръвта на хора и животни.