Джеймс Ролинс: Невинна кръв

- Коя си ти? - попита той. Не чуваше туптенето на сърцето ѝ, но в същото време знаеше, че тя не е като звяра в клетката, нито дори като него. Дори от това разстояние долавяше топлината на тялото ѝ. - Ти ли си Господарката на кладенеца?

Това бе името, което бе намерил написано върху древен папирус, наред с карта на онова, което се намираше под земята.

Жената сякаш не чу въпроса му, а каза спокойно:

- Не си готов за това, което търсиш. - Говореше на латински, но древен латински.

- Търся единствено знание - възрази той.

- Знание? — Думата прозвуча скръбно като погребална песен. - Тук ще намериш единствено разочарование.

Въпреки това жената явно беше доловила решимостта му. Отстъпи настрани и го подкани с тъмната си ръка да приближи водата. Пръстите ѝ бяха дълги и изящни. Над лакътя си носеше тънка златна гривна.

Той пристъпи покрай нея и рамото му леко докосна нейното. Топлият въздух около нея бе наситен със сладкия аромат на цъфнал лотос.

- Свали си дрехите — нареди тя. — Трябва да влезеш във водата гол, както си излязъл от нея.

Бернар спря на ръба и се засуети с расото, бореше се със срамните мисли, появили се в ума му.

Тя не се извърна.

- Донесъл си много смърт на това свято място, свещенико на кръста.

- То ще бъде пречистено - каза той, все едно се мъчеше да я умилостиви. — И посветено на единствения Бог.

- Само на един ли? — В дълбоките ѝ очи се появи тъга. - Толкова ли си сигурен?

- Да.

Тя сви рамене и тънката ѝ риза се изхлузи от раменете ѝ и се свлече с шепот на каменния под. Светлината на факлата разкри така съвършено тяло, че Бернар забрави всичките си обети и я зяпна открито. Погледът му се задържа върху заоблените ѝ напращели гърди, върху корема, върху дългите извивки на мускулестите ѝ бедра.

Тя се обърна и се гмурна в тъмната вода почти без да вдигне вълни.

Останал сам, Бернар забързано разкопча колана си, събу окървавените си ботуши и свали расото. Останал гол, скочи след нея. Ледената вода отми кръвта от кожата му, сякаш отново го кръщаваше и връщаше невинността му.

Издиша въздуха от дробовете си - нямаше нужда от него като сангвинист. Потъна бързо и заплува след нея. Дълбоко под него голите ѝ крайници проблеснаха за миг, след което тя се стрелна настрани с бързината на риба и изчезна.

Бернар зарита още по-надълбоко, но тя не се виждаше никаква. Той докосна кръста си и се замоли за напътствие. Дали да я търси, или да продължи мисията си?

Отговорът бе прост.

Обърна се и заплува напред през лъкатушещи коридори - следваше запаметената карта от онзи древен папирус към скритата дълбоко под Йерусалим тайна.

Движеше се с максималната скорост, която смееше да развие в пълния мрак през сложната плетеница от проходи. Всеки смъртен отдавна щеше да е мъртъв, преди да стигне дотук. Ръката му опипваше скалата и броеше проходите. На два пъти стигна до задънен край и трябваше да се връща. Пропъждаше напиращата паника, като си казваше, че не си е спомнил правилно картата, и се увещаваше, че мястото, което търси, наистина съществува.

Отчаянието му стигна върха си, когато някаква фигура или по-скоро усещане за присъствие се понесе покрай него в ледената вода и продължи в посоката, от която беше дошъл. Сепнат, Бернар посегна към меча си и със закъснение се сети, че го е оставил с дрехите.

Посегна към нея, но знаеше, че тя е изчезнала.

Обърна се и заплува с подновена енергия в обратната посока. Потисна надигащия се ужас, че ще плува вечно в мрака и никога няма да намери онова, което търси.

Накрая се озова в голяма зала, чиито стени се губеха от двете му страни.

Макар да не виждаше нищо, знаеше, че е намерил мястото. Водата тук бе по-топла от светостта, която щипеше кожата му. Бернар заплува настрани, протегна треперещи ръце и опипа стената.

Усети под дланите си украса, изваяна в скалата.

„Най-сетне...“

Прокара по камъка върховете на пръстите си, опипа изображенията.

Изображения, които можеха да го спасят.

Изображения, които можеха да го отведат до святото оръжие.

Усети под пръстите си формата на кръст, напипа разпъната на него фигура — и над него същия човек, с обърнато нагоре лице и вдигнати към небето ръце. Между телата имаше линия, свързваща издигащата се душа и прикованото тяло долу.

Докато следваше линията, върховете на пръстите му сякаш пламнаха, предупреждавайки го, че тя е направена от чисто сребро. От кръста огнената следа минаваше покрай извитата стена на залата до съседното изображение. Там той откри изображение на група мъже с мечове, дошли да арестуват Христос. Ръката на Спасителя докосваше единия от тях по главата отстрани.