Джеймс Ролинс: Невинна кръв

Бернар се сети какво представлява изображението.

„Изцелението на Малх“.

Това бе последното чудо, извършено от Христос преди възкресението му.

Заплува покрай стената и проследи сребърната линия през множеството чудеса, извършени от Христос на този свят - умножаването на рибата, възкресяването на мъртвеца, изцелението на прокажените. Рисуваше изображенията в ума си, сякаш ги виждаше. Мъчеше се да сдържи надеждата и въодушевлението си.

Накрая стигна до изображението на сватбата в Кана, когато Христос превърнал водата във вино. Това бе първото записано чудо на Спасителя.

Сребърната следа обаче продължаваше и нататък, горейки в мрака.

Но накъде? Нима щеше да разкрие непознати чудеса?

Бернар продължи да следва линията - докато не напипа широка ивица ронещ се камък. Трескаво плъзна длани по стената на все по-големи и по-големи дъги. Парчета изкривено сребро, вградено в камъка, изгаряха кожата му. Болката го накара да дойде на себе си, принуди го да се изправи срещу най-големия си страх.

Тази част от изображението беше унищожена.

Бернар разпери ръце по стената, мъчеше се да напипа още останки от украсата. Според останките от древния папирус това описание на чудесата на Христос трябваше да разкрива скривалището на най-свещеното оръжие - оръжие, способно да унищожи и най-силната прокълната душа с докосването си.

Бернар замря неподвижно във водата, осъзнал истината.

Че тайната е унищожена.

И той знаеше от кого.

Думите ѝ отекнаха в главата му.

„Знание? Тук ще намериш единствено разочарование“.

Тя го беше преценила като недостоен и бе дошла право тук, за да заличи свещеното изображение преди да го е видял. Сълзите на Бернар се смесиха със студената вода - не заради изгубеното, а от осъзнаването на една още по-сурова истина.

„Провалих се.

Цялата смърт през този ден е била напразна“.

18 декември, 09:58

Пало Алто, Калифорния

Напиращата паника я държеше напрегната. Щом влезе в аудиторията на кампуса на Станфорд, д-р Ерин Грейнджър се огледа, за да се увери, че е сама. Дори приклекна и погледна под празните седалки, за да види дали някой не се е скрил там. Едната ѝ ръка не се откъсваше от пистолета - „Глок 19“ - в кобура на глезена ѝ.

Беше прекрасна зимна утрин, слънцето бе увиснало в свежото, изпъстрено с облаци синьо небе. През високите прозорци струеше ярка светлина и Ерин нямаше причини да се страхува от мрачните създания, населяващи кошмарите ѝ.

Въпреки това след всичко, което я бе сполетяло, тя знаеше, че хората са също толкова способни на зло, колкото и чудовищата.

Изправи се, отиде до катедрата и въздъхна с облекчение. Знаеше, че страховете ѝ са нелогични, но това не я спираше да проверява дали залата е безопасна преди студентите да нахълтат в нея. Колкото и досадни да бяха, тя бе готова да се бие до смърт, за да предпази всеки от тях.

Никога вече нямаше да изостави студент.

Пръстите ѝ се вкопчиха в протритата кожена чанта в ръката ѝ. Тя им заповяда да се разтворят и остави чантата върху катедрата. Погледът ѝ продължаваше да броди из аудиторията, докато вадеше бележките си за лекцията. Обикновено запомняше наизуст лекциите си, но бе поела този курс от своя колега, която бе излязла в отпуск по майчинство. Темата беше интересна и ѝ позволяваше да откъсне мислите си от събитията, които бяха преобърнали живота ѝ и започваха със загубата на двамата ѝ специализанти в Израел преди два месеца.

Хайнрих и Ейми.

Немският студент беше умрял от раните си по време на земетресение. Смъртта на Ейми настъпи по-късно - тя бе убита, защото Ерин неволно бе пратила забранена информация на студентката си - информация, довела до смъртта на младата жена.

Разтърка длани, сякаш се опитваше да избърше онази кръв, онази отговорност. Изведнъж изпита чувството, че в аудиторията сякаш е станало по-студено. Навън температурата едва ли надхвърляше десет градуса, а и вътре не беше много по-топло. Въпреки това треперенето, докато подреждаше бележките си, нямаше нищо общо с лошото отопление на помещението.

След завръщането си в Станфорд би трябвало да се радва, че отново е у дома, в познатата обстановка и ежедневната рутина на семестъра, който постепенно вървеше към коледната ваканция.

Тя обаче не се радваше.