Джеймс Ролинс: Невинна кръв

След като затвори звяра в клетката, Бернар я уви в пластове дебела кожа, за да не може вътре да проникне и най-тънък лъч. Покривалото пазеше звяра от изгарящата светлина на деня, но тази защита си имаше цена. Бернар държеше създанието изгладняло, като му даваше кръв само колкото да оцелее, но не и да задоволи жаждата си.

И днес този глад щеше да послужи на Бог.

Целта им бе мъчително близка и Бернар опита отново да подкара коня. Погали го по потната муцуна, но животното не можеше да се успокои. Опъна ремъците първо на една страна, после на друга, мъчеше се да се освободи.

Около него сангвинистите се вихреха в познатия танц на битката. Писъците на умиращите отекваха от бездушния камък. Звярът в клетката заблъска кожените стени като барабан и зарева от жажда да се включи в касапницата, да вкуси кръвта.

Конят изцвили и вдигна уплашено глава.

Междувременно от съседните улици бълваше дим. Миризмата на изгорена вълна и плът щипеше ноздрите. Кръстоносците бяха започнали да опожаряват части от града. Бернар се боеше, че може да унищожат единствената част от Йерусалим, до която трябваше да стигне — частта, където би могло да бъде открито святото оръжие.

Разбрал, че от коня вече няма полза, Бернар извади меча си и с няколко умели удара преряза кожените ремъци. Освободеният жребец не се нуждаеше от подканяне: скочи напред, отхвърли настрани един сангвинист и полетя през касапницата.

„На добър час“ - пожела му Бернар.

Застана зад каруцата — знаеше, че никой от братята му не може да бъде откъснат от битката. Трябваше сам да извърви последните стъпки.

Също като Христос с тежкия кръст.

Прибра меча в ножницата и опря рамо в каруцата.

Трябваше да я избута през останалото разстояние. В един друг живот, когато сърцето му все още биеше, той бе силен и жизнен мъж. Сега имаше сила, надхвърляща силата на всеки смъртен.

Пое треперливо дъх; острата миризма на кръв се превръщаше във влажна пара във въздуха. Желанието спусна червена пелена върху периферното му зрение. Искаше да пие от всеки мъж, жена и дете в града. Жаждата го изпълваше почти до пръсване.

Вместо това стисна изгарящия кръст и се остави на святата болка да го укроти.

Бавно пристъпи напред и колелата на каруцата се завъртяха веднъж, после още веднъж. Всяко завъртане го приближаваше до целта.

Но и с всяка крачка гризящият го страх се засилваше.

„Дали не съм закъснял?“

Когато най-сетне видя целта си, слънцето вече се спускаше към хоризонта. Бернар трепереше от изтощение, дори неговата нечовешка сила бе почти напълно изчерпана.

В края на улицата, зад мястото, където свирепо се сражаваха последните бранители на града, в безразличното синьо небе се издигаше оловният купол на джамия. Тъмни петна кръв грозяха бялата ѝ фасада. Дори от това разстояние Бернар чуваше уплашеното туптене на сърцата на мъже, жени и деца, скрити зад дебелите стени на джамията.

Напрягаше сили и буташе каруцата, като в същото време слушаше молитвите им за милост към техния бог. Нямаше да намерят милост от звяра в каруцата.

Нито пък от него.

Безсмисленият им живот не означаваше почти нищо в сравнение с наградата, която търсеше той - оръжие, обещаващо да унищожи цялото зло на света.

Увлечен от тази надежда, той не успя да реагира навреме и предното колело пропадна в дълбока цепнатина между камъните и се заклещи. Каруцата се разтресе и спря.

Сякаш усетили преимуществото си, неверниците пробиха защитната фаланга около каруцата. Слаб жилав мъж с рошава черна брада се втурна към Бернар, размахал проблясващ извит ятаган, твърдо решен да защити джамията си, семейството си и собствения си живот.

Бернар го съсече с мълниеносно замахване на меча си.

Горещата кръв плисна върху свещеническото расо. Макар да бе забранено освен при изключителни обстоятелства или нужда, той докосна кръвта и поднесе пръсти към устните си. Облиза алената течност. Кръвта щеше да му даде сила да продължи напред. Щеше да изкупва греха си по-късно, сто години, ако потрябва.

Огънят тръгна от езика и потече през него, вля нова сила в крайниците му и стесни полезрението му до точка. Той опря рамо в каруцата и с един мощен тласък я освободи и отново я забута напред.

Устните му се размърдаха в молитва - молитва силата му да се запази, молитва за опрощаване на греха му.

Забута устремно каруцата, докато братята му разчистваха пътя.

Вратите на джамията се появиха точно отпред, последните защитници умираха на прага. Бернар заряза каруцата, измина последните крачки до сградата и срита залостената врата със сила, каквато обикновен човек не можеше да събере.