Джеймс Ролинс - Невинна кръв

- Може да не сте вие - каза Ерин и се пресегна да стисне рамото му. — Кардинал Бернар също ми се обади днес. Може да е проявил непредпазливост. Но така или иначе, да оставим въпроса, докато не намерим сигурно място за Нейт.

- Аз нямам ли думата? - сърдито попита Нейт.

- Не — отвърна Кристиан. — Заповедите ми са съвсем ясни и точни. Трябва да заведа Ерин и Джордан в Рим. Това е.

Джордан се запита дали капеланът говори истината, или просто се опитва да успокои Ерин.

- Защо в Рим? - попита тя.

Кристиан се обърна към нея.

- Май покрай цялата суматоха забравих да обясня. Отец Рун Корза изчезна. Малко след онази кървава битка в Рим.

Джордан погледна в огледалото и забеляза тревогата в очите на Ерин, начина, по който ръката ѝ посегна към шията. Още имаше белези на мястото, където Рун я беше ухапал, беше се хранил от нея. Но ако се съдеше по разтревоженото ѝ изражение, тя несъмнено държеше много на свещеника сангвинист.

- Какво общо има това с мен? — попита Ерин.

Кристиан ѝ се усмихна.

- Защото вие, доктор Грейнджър, сте единствената, която може да го намери.

На Джордан не му пукаше, че Рун Корза е изчезнал. Ако зависеше от него, спокойно можеше да си остане изгубен. Имаше само една загадка, която искаше да разреши.

„Кой е изпратил проклетата котка?“

19 декември, 04:34

Рим, Италия

Лидерът на Белиал се наведе над масата. Държеше стари часовникарски пинцети. Нагласи лупата на едното си око и с изящни точни движения внимателно нави малка пружина в сърцето на механизма с размера на нокът.

Усмихна се доволно и затвори двете половини на устройството. Получи се нещо като метална статуетка на насекомо, с шест съчленени крака и глава без очи. От главата стърчеше остро като игла хоботче и две леко извити месингови антени.

Той взе с пинцетите предно крило на нощна пеперуда от подложката от бяла коприна и го вдигна към светлината на халогенната лампа. Люспиците блестяха в сребристозелено и почти не скриваха деликатната мрежа на вътрешната структура на крилото, образуваща прекрасната шарка на Actias luna, лунната пеперуда, една от най-големите нощни пеперуди на света с размах на крилете десет сантиметра.

С търпение и точни движения нагласи крехкото крило в миниатюрните щипки по изработеното от месинг и сребро телце на механичното създание. Повтори операцията с другото предно крило и двете задни. Механизмът в телцето се състоеше от стотици предавки, колела и пружини, които чакаха да вдъхнат нов живот в прекрасните органични криле.

След като приключи, огледа всеки детайл. Обичаше прецизността на творенията си, начина, по който всяко зъбчато колело се закрепваше за друго, как се включваше в общия дизайн. Години наред беше правил часовници, тъй като имаше нужда да вижда как времето се отмерва от устройство, понеже не можеше да бъде измерено от собственото му тяло. След това беше насочил интереса си към създаването на тези малки автомати, наполовина машини и наполовина живи същества, подчинени завинаги на волята му.

Обикновено намираше покой в тази сложна работа, която приятно съсредоточаваше вниманието му. Но тази нощ съвършеното спокойствие му убягваше. Дори тихият ромон на фонтана не можеше да го успокои. Вековният му план, сложен и деликатен като механизмите, които изработваше, беше изложен на риск.

Докато правеше някаква малка корекция на последното си творение, краят на пинцетите потрепна, деликатното предно крило се скъса и зелените люспи се пръснаха по бялата коприна. Той измърмори ругатня, която не бе чувана от времето на древния Рим, и хвърли пинцетите на стъклената повърхност на масата.

Пое дълбоко дъх и отново потърси покоя.

Покоят обаче му се изплъзна.

Сякаш по даден знак телефонът на бюрото иззвъня.

Той разтърка слепоочия с дългите си пръсти, сякаш се опитваше да вкара в главата си спокойствие отвън.

- Si, Ренате?

- Отец Леополд е в долното лоби, господине — разнесе се по високоговорителя отегченият глас на прекрасната му рецепционистка. Беше я спасил от живота на сексуална робиня на улиците на Турция и тя му се отплащаше с вярна, макар и безразлична служба. През всичките години, откакто я познаваше, нито веднъж не бе проявила изненада. Черта, която той уважаваше.

- Да се качи.

Изправи се, протегна се и отиде при прозорците зад бюрото си. Компанията му - корпорация „Аргентум" — притежаваше най-високия небостъргач в Рим и офисът му заемаше най-горния етаж. През стените от бронирано стъкло се откриваше великолепен изглед към Вечния град. Подът беше покрит с полиран пурпурночервен мрамор, имперски порфир, който бе толкова рядък, че можеше да се намери само на едно място в света — планина в Египет, наричана от римляните Mons Porphyrites. Материалът беше открит по времето на Христос и се бе превърнал в мрамор на царе, императори и богове.