Джеймс Ролинс - Невинна кръв

Преди пръстите ѝ да я докоснат, тя се отвори сама. Нечия ръка се стрелна напред, сграбчи нейната като в менгеме и я издърпа през прага. Сепната, Ерин изпусна юздите на Блекджек.

Нападателят ѝ я придърпа в мрака на конюшнята и вратата се затръшна зад нея - конят остана отвън. Ерин рязко се завъртя и изрита. Ботушът ѝ улучи нещо меко.

- Ох. По-леко, Ерин.

Тя моментално позна гласа.

- Джордан? Какво правиш тук?

Ръцете я пуснаха.

Светна фенерче и бялото сияние освети лицето на Джордан. Зад рамото на сержанта тя забеляза Нейт — беше пребледнял и опулен.

Джордан разтърка корема си и ѝ пусна една от кривите си усмивки, която незабавно я освободи от напрежението ѝ. Беше с униформени панталони и бяла риза с разкопчана яка и навити ръкави.

Тя го прегърна. Беше топъл и естествен; ужасно ѝ хареса колко лесно е отново да се озове в обятията му.

- Не мога да повярвам, че си ти - прошепна тя в гърдите му.

- В плът... макар и малко пострадал след този твой ритник.

Тя се отдръпна и го погледна. Еднодневна четина покриваше като сянка четвъртитата му брадичка, сините му очи ѝ се усмихваха, а косата му бе пораснала. Тя прокара пръсти през гъстите пшениченоруси кичури и го придърпа да го целуне.

Ужасно ѝ се искаше да удължи момента, да остане в обятията му, може би да го замъкне горе на сеновала, но тревогата я накара да се отдръпне.

- Блекджек - каза тя. - Конят ми. Трябва да го приберем. Отвън има нещо...

Обърна се към вратата и в същия миг се разнесе цвилене, което раздра нощта и бързо секна. Преди някой да успее да помръдне, нещо тежко се блъсна в стената. Тримата избягаха навътре, към другите коне. Ерин погледна към вратата.

„Не, моля те, не..."

Представи си Блекджек с доверчивите очи и мекия нос, начина, по който танцуваше, когато бе радостен, тихото пръхтене, с което я посрещаше всеки път, когато влизаше при него.

Джордан извади черен, зловещ на вид картечен пистолет „Хеклер & Кох“ МР7.

Ерин вдигна малкия си „Глок 19“ и каза:

- Трябва ми нещо по-голямо.

Джордан връчи фенерчето на Нейт и посегна към колана си. Извади своя „Колт 1911“ и ѝ го подаде - същия пистолет, който ѝ бе давал и преди. Тя сви пръсти около дръжката му и се почувства в по-голяма безопасност.

Обърна се да даде глока на Нейт, да му предложи някаква защита - и в този миг се появи някакъв непознат, който излезе от по-плътните сенки зад специализанта. Беше с парадна тъмносиня униформа с два златни кръста, пришити на реверите.

„Капелан?“

- Съжалявам, че трябва да прекъсна радостното ви събиране - каза непознатият. - Време е обаче да се махаме оттук. Потърсих за други изходи, но предната врата си остава най-разумното решение.

- Това е Кристиан - представи го Джордан. - Приятел на Рун, ако разбираш какво имам предвид.

Иначе казано, сангвинист .

Гласът на Нейт трепереше.

- Колата на професора е паркирана на петдесетина метра оттук. Можем ли да стигнем до нея?

Вместо отговор се разнесе пронизителен вой.

Конете в яслите забиха с копита, заблъскаха вратите и зацвилиха уплашено. Дори те разбираха, че единствената надежда е бягството.

- Какво ни чака отвън? - попита Джордан, насочил оръжие към вратата.

- Ако се съди по миризмата и воя, най-вероятно пума - отвърна Кристиан. - Макар и опетнена.

„Опетнена?“

По гърба на Ерин пробягаха студени тръпки.

- Имате предвид бласфемари.

Капеланът кимна.

Бласфемари бяха зверове, покварени от кръвта на стригои, отровени и превърнати в чудовищни извращения на естествения си вид, с толкова здрави кожи, че сангвинистите си правеха брони от тях.

Нейт бързо пое дъх. Ерин го докосна и усети, че той трепери. Не го винеше. Един вълк бласфемари едва не го беше убил.

Трябваше да разкара Нейт оттук.

Внезапно отляво се чу трясък. Нейт насочи фенерчето към звука. Четири извити нокътя бяха пробили стената от дебели дъски от секвоя. В паниката си Нейт стреля с глока по тях.

Ноктите изчезнаха, последвани от животински вой, в който се долавяше гняв.

- Май я вбеси — отбеляза Джордан.

- Съжалявам - каза Нейт.

- Няма проблем. Ако не беше стрелял ти, щях да го направя аз.

Котката се хвърли отново към стената и разтресе дъските, сякаш се мъчеше да нахълта вътре.

- Време е да тръгваме — каза Кристиан и посочи вратата. — Ще изляза пръв и ще се опитам да ѝ отвлека вниманието. Бройте до десет и ме последвайте. Тичайте право към джипа на Ерин и потегляйте.

- Ами вие? - попита Джордан.

- Ако изкарам късмет, ще ме вземете. Ако не, оставете ме.