Джеймс Ролинс - Невинна кръв

Погали среброто само с върха на показалеца си. Допирът я изгори, но не ѝ пукаше - някой друг страдаше много повече заради загубата си.

Усмихна се, когато болката събуди спомена.

Силни ръце я вдигнаха от пълния с вино саркофаг, изтръгнаха я от съня ѝ, събудиха я. Подобно на застрашен звяр, тя бе останала отпусната — знаеше, че потайността е най-голямото ѝ предимство.

Когато отвори очи, позна благодетеля си колкото по бялата якичка, толкова и по тъмните му очи и суровото лице.

Отец Рун Корза.

Същият, който я бе измамил и я бе затворил в този ковчег.

Но преди колко време?

Докато той я държеше, ръката ѝ се отпусна и напипа нещо като камък.

Тя му се усмихна. Той отвърна на усмивката ѝ. В очите му се четеше любов.

Със свръхестествена скорост тя стовари камъка в слепоочието му. Другата ѝ ръка се плъзна в ръкава му, където той винаги държеше сребърния си нож. Успя да го хване навреме. Още един удар — и той падна.

Тя бързо се претърколи отгоре му, зъбите ѝ търсеха студената плът на бялото му гърло. Щом проби кожата му, съдбата му беше в ръцете ѝ. Нужно бе сериозно усилие да спре да пие, преди да го е убила, търпение да махне половината вино от саркофага, преди да го затвори вътре. Но трябваше да го направи. Напълно потопен във виното, той щеше просто да спи, докато не го спасят, както бе станало с нея.

Вместо това тя остави само малко вино. Така той скоро щеше да се събуди сам в гробницата си и бавно щеше да умира от глад, както бе станало с нея, докато бе затворена в кулата на замъка си.

Отдръпна пръст от откраднатия кръст и си позволи момент на студено задоволство. Раздвижи ръка и пръстите ѝ минаха по очукана обувка върху друга купчина.

Малката кожена обувка бележеше първата ѝ жертва в тази нова епоха.

Наслади се на момента.

Докато бягаше от мрачните катакомби, без да има никаква представа къде и кога се намира, грубите камъни раздираха тънките кожени подметки на обувките ѝ и режеха стъпалата. Тя не обръщаше внимание. Имаше само един шанс за спасение.

Не знаеше накъде да бяга, но разпозна усещането за свещена земя под краката си. То отпусна мускулите и забави крачките ѝ. Въпреки това тя се чувстваше по-силна от всеки друг път. Прекараното във виното време ѝ бе дало сила; можеше само да предполага колко точно.

Изведнъж туптенето на сърце спря безогледното ѝ бягство през тъмните тунели.

Човек.

Сърцето туптеше равномерно и спокойно. Все още не бе доловило присъствието ѝ. Прималяла от глад, тя опря гръб на стената на тунела. Облиза устни и усети горчивия вкус на кръвта на сангвиниста. Жадуваше да опита нещо по-сладко, по-топло.

Трептящ пламък на свещ разпръсна мрака. Чуха се стъпки, които приближаваха.

И тогава някой извика:

- Рун?

Тя се притисна към студения камък. Някой търсеше свещеника.

Запромъква се напред и забеляза тъмна фигура да се появява иззад ъгъла и да се насочва към нея. В протегната си напред ръка носеше свещ в свещник. Светлината разкриваше кафяво монашеско расо.

Монахът не я видя и продължи напред, без да подозира за опасността.

Щом се доближи достатъчно, тя скочи напред, прикова топлото му тяло към земята и преди мъжът да успее дори да изпъшка, зъбите ѝ намериха сочното му гърло. Кръвта се понесе по нея на вълни, вливаше ѝ още повече сили. Тя се наслаждаваше на блаженството, както бе правила всеки път от първата си жертва. Искаше ѝ се да се смее насред това ликуване.

А Рун искаше да я накара да замени тази сила с изгарящо вино, с живот на служба на неговата Църква.

Никога.

След като приключи, тя пусна човешката обвивка; любопитните ѝ пръсти се задържаха върху тъканта на расото. Не приличаше на лен. Долавяше се нещо хлъзгаво като коприна, но не съвсем.

По тялото ѝ мина тръпка на безпокойство.

Свещта беше угаснала, когато мъжът падна, но фитилът продължаваше да тлее. Тя го духна, за да го разпали, и след малко той стана оранжев, после пламна.

Тя претърси изстиващото тяло на слабата светлина и отново се отврати от хлъзгавото усещане на плата. Напипа сребърен кръст и отдръпна ръка от изгарящия му допир.

Посегна към краката му и свали едната обувка. И тук имаше нещо странно. Вдигна обувката към светлината. Горната част беше от кожа, издраскана и най-обикновена, но подметката бе от някакво дебело гъбесто вещество. Никога не бе виждала нещо подобно. Щипна я с пръсти. Тя поддаде, а след това възстанови формата си, като сюнгер.