Джеймс Ролинс - Невинна кръв

Тя се замисли. Подобно странно вещество не съществуваше, когато Рун я бе подмамил в ковчега е вино, а сега явно бе нещо обичайно, за да бъде носено от обикновен монах.

Усети пропастта, разделяща я от миналото ѝ, и внезапно ѝ се прииска да закрещи. Знаеше, че не е спала просто дни, седмици и дори месеци.

А години, десетилетия, може би векове.

Прие бруталната истина — и разбра и една друга.

Трябваше да е много предпазлива в този непознат нов свят.

И го направи. Продължи от обувката и вдигна от масата бяла топка с червена звезда на нея. На допир беше като човешка кожа, но по-гладка. Отвращаваше я, но тя се насили да я задържи, да я подхвърли във въздуха и да я улови.

Когато излизаше от катакомбите, беше ужасно уплашена.

Но скоро другите започнаха да се страхуват от нея.

Промъкваше се през тунелите. Очакваше да срещне още монаси, но не се натъкна на никого, докато следваше шепота на далечни сърца някъде далеч горе.

Накрая стигна до дебела дървена врата, която разби с лекота — и излезе на чист въздух. Той погали тялото ѝ, изсуши виното по роклята ѝ и донесе познатите миризми на човешки същества, парфюми, камък, река. Но също и миризми, които не познаваше - парливи, каквито сигурно се срещаха само в лабораториите на алхимиците. Вонята я прогони обратно към вратата и едва не я накара да потърси отново убежище в тъмните тунели.

Този чужд, непознат свят я ужасяваше.

Но една графиня никога не трепери, никога не показва страх.

Изправи гръб и пристъпи напред като дама, съвсем спокойно, като се оглеждаше и ослушваше и за най-малката опасност.

Докато се отдалечаваше от вратата, веднага разпозна колоните от двете страни, масивния купол отляво, дори обелиска на площада пред нея. Египетската игла беше издигната тук през същата година, в която се бе родта дъщеря ѝ Ана.

Изпита известно облекчение, когато видя всичко това. Знаеше къде се намира.

На площада „ Свети Петър“.

От иронията на това я досмеша.

Рун я беше скрил под Светия град.

Тръгна покрай колонадата.

В центъра на площада бяха издигнати Яслите Иисусови в естествени размери, ярко осветени от рязък, неестествен пламък. Светлината беше почти болезнена и тя извърна очи.

Все пак това ѝ подсказа месеца, ако не и годината на събуждането ѝ.

Декември, в навечерието на Коледа.

Някаква двойка мина покрай нея.

Тя се скри зад една мраморна колона. Жената носеше бричове, все едно е мъж. Късата й коса едва достигаше до раменете й. Мъжът я държеше за ръка и двамата разговаряха.

Никога не беше виждала толкова висока жена.

Скрита зад колоната, тя загледа другите хора, които се разхождаха из площада. Всички носеха ярки дрехи и дебели палта, които изглеждаха много фино изработени. По съседната улица се движеха странни карети, които осветяваха пътя си с неестествени лъчи светлина, и не ги теглеха животни.

Облегна се на колоната и се разтрепери. Този нов свят я зашеметяваше. Заповяда си да се стегне. Трябваше да се абстрахира от всичко това, да намери една проста задача... и да я изпълни.

Вонеше на вино. Докосна мократа си дреха. Нямаше да ѝ свърши работа. Погледна отново към площада и жените в техните странни облекла. За да се измъкне оттук, трябваше да е вълчица в овча кожа — ако познаеха какво е всъщност, смъртта ѝ бе неминуема.

Колкото и векове да бяха минали, това не се бе променило.

Заби нокти в дланите си. Не искаше да напуска познатото. Чувстваше, че каквото и да има отвъд този площад, то ще ѝ е още по-чуждо от това, което вижда.

Но трябваше да продължи.

Една графиня никога не бяга от дълга си.

А нейният дълг бе да оцелее.

Усещаше, че разполага с часове до зазоряване. Спотаи се в сенките на колонадата, неподвижна като статуя, заслушана в хаотичното туптене на човешки сърца, в думите, изречени на различни езици, в честия смях.

Тези хора бяха толкова различни от мъжете и жените от нейното време.

По-високи, no-шумни, по-силни, охранени.

Жените я смайваха най-много. Носеха мъжко облекло — панталони и ризи. Вървяха спокойно, без да показват страх. Говореха рязко на мъжете, без те да ги скастрят, и се държаха така, сякаш са им равни — не по пресметнатия начин, по който трябваше да се държи тя в своето време, а с лекота и непринуденост, сякаш това бе нещо съвсем обичайно.

Тази епоха изглеждаше обещаваща.