Джеймс Ролинс - Невинна кръв

Тя не го направи.

Шумолене от другата страна на вратата го върна в настоящето, при мъртвото момиче на леглото и към многото други, сполетени от същата участ.

Изрита вратата и слугите отключиха. Той бутна вратата с рамо, докато те бягаха надолу по тъмните стъпала на кулата.

Той погледна оставения на покрития с рогозка под мраморен саркофаг. Вече го бе напълнил с осветено вино.

Щом видя какво я очаква, тя вдигна глава, замаяна от кръвожадност.

- Рун?

- Ще те спаси — каза той. — Теб и душата ти.

- Не искам душата ми да бъде спасявана - каза тя и пръстите ѝ се вкопчиха в него.

Преди тя да успее да направи нещо, той я потопи във виното. Тя изпищя, когато осветената течност докосна кожата ѝ. Той стисна зъби. Знаеше колко я боли, искаше му се дори в този момент да я спаси от агонията и да я поеме върху себе си.

Тя се мяташе, но в това състояние не можеше да устои на силата му. Виното се плискаше през ръба. Той я притисна към каменното дъно, без да обръща внимание на изгарящото вино. Радваше се, че не може да вижда лицето ѝ, погълнато от червената течност.

Продължи да я натиска — докато най-сетне тя не се отпусна.

Щеше да спи, докато той не намери начин да поправи онова, което бе сторил, да върне към живот мъртвото ѝ сърце.

Със сълзи на очи нагласи тежкия каменен похлупак и го закрепи със сребърните закопчалки. След това положи студените си длани върху мрамора и се замоли за душата й.

И за своята душа.

Бавно дойде на себе си. Вече си спомняше как се е озовал тук, затворен в същия саркофаг, който беше използвал като капан за графинята преди векове. Спомни си как се връща при саркофага си, където бе погребан в зазидана крипта дълбоко под Ватикана, скрил тайната си от очите на всички.

Беше дошъл тук, следвайки думите на пророчество.

Явно графинята все още имаше роля в този свят.

След битката за Кървавото евангелие бе продължил сам към мястото, където бе погребал най-големия си грях. Бе разбил тухлите, бе свалил печатите на саркофага и я бе извадил от тази вана със старо вино. Спомни си как сребристите ѝ очи се отвориха за първи път от векове и се взряха в неговите. В този кратък момент си позволи да свали гарда си, да се върне към онези отдавна отминали лета, към времето, когато бе посмял да повярва, че може да бъде нещо повече от онова, което беше, че нещо като него може да обича, без да носи със себе си унищожение.

В този момент на слабост не беше забелязал парчето тухла в ръката ѝ. Реагира твърде бавно, когато тя замахна с омраза, трупана от векове — или пък просто знаеше, че си го заслужава.

После се събуди тук и сега най-сетне знаеше истината.

„Осъдила ме е на същия затвор“.

Макар част от него да осъзнаваше, че заслужава тази участ, той знаеше, че трябва да се измъкне.

Ако не за друго, то защото отново бе пуснал на воля чудовището в нищо неподозиращия свят.

Въпреки това си я представи такава, каквато я познаваше някога, пълна с живот, окъпана в слънчева светлина. Винаги я беше наричал Елизабета, но историята вече ѝ беше дала друго, по-мрачно прозвище.

Елизабет Батори — Кървавата графиня .

02:22

Рим, Италия

Апартаментът на Елизабета беше луксозен, както подобаваше на благородното ѝ потекло. Тежки завеси от червено кадифе скриваха високите засводени прозорци. Дъбовият паркет под студените ѝ крака блестеше в меко златисто и излъчваше топлина. Тя се настани в кресло, тапицирано с превъзходно обработена кожа; под миризмата на химикали се долавяше успокояващ аромат на отдавна мъртво животно.

На махагоновата масичка пред нея трептеше свещ, която скоро щеше да угасне. Тя приближи нова свещ към умиращия пламък и след като фитилът се запали, я притисна към мекия восък на старата. Загледа се в пламъчето - предпочиташе го пред рязкото сияние на модерния Рим.

Настанила се бе в тези покои, след като беше убила предишните обитатели. Вече бе претърсила чекмеджета, пълни с непознати предмети, като се опитваше да проумее този странен век, сякаш се мъчеше да възстанови изчезнала цивилизация, проучвайки артефактите ѝ.

Но сведенията за епохата не идваха единствено от чекмеджетата.

Трепкащата светлина на свещта танцуваше по неравномерните купчини, събрани от джобовете и телата на жертвите ѝ. Тя насочи вниманието си към една купчина, върху която лежеше сребърен кръст. Посегна към него, като внимаваше да не докосне изгарящия метал и благословията, която носеше той.