Джеймс Ролинс - Невинна кръв

Не можеше да им го причини - но пък и не искаше да задържи талисмана, този тежък символ на ролята ѝ в смъртта на Ейми.

Насочи мислите си пак към Нейт. В Рим беше спасила живота му, а сега щеше да направи всичко възможно да спаси кариерата му, независимо колко щеше да го ядоса. Надяваше се, че той ще я разбере правилно. Така или иначе по-късно щеше да му прати имейл със списък имена. Всички бяха стабилни археолози и препоръките ѝ щяха да си кажат думата.

Нейт щеше да се оправи.

И колкото по-далеч от нея, толкова по-добре.

Примирена и взела решение, тя потупа Блекджек по врата.

- А сега е време за малко овес и хубаво разчесване. Какво ще кажеш?

Ухото на Блекджек трепна и той внезапно се напрегна под нея.

Ерин инстинктивно стегна колене.

Блекджек изпръхтя, отскочи настрани и присви уши.

Нещо го беше подплашило.

Ерин бързо се огледа. Отдясно имаше горичка от вечнозелени дъбове, потънала в сенки. От клоните на дърветата висеше сребрист имел. Какво ли можеше да се крие там? Всичко.

Рязък пукот на клон откъм дърветата отекна в спокойната вечер.

Ерин извади пистолета, свали предпазителя и се взря в горичката. Беше твърде тъмно и не се виждаше нищо. С бумтящо в ушите ѝ сърце тя хвърли поглед към конюшнята в далечината.

Нейт сигурно вече беше там.

Блекджек внезапно се изправи на задните си крака, като едва не я хвърли от седлото, после препусна към конюшнята. Тя се наведе над врата му. Не се опита да го спре или да го накара да намали скоростта.

Усети вкуса на кръв — беше си прехапала езика.

Изведнъж миризма на вино изпълни ноздрите ѝ.

„Не, не, не...“

Бореше се с поредния пристъп, усещаше, че предстои друга атака. Паниката стегна пръстите ѝ около юздите. Ако изгубеше контрол, щеше да падне...

И тогава я връхлетя още по-лош ужас.

Басово ръмжене се разнесе в нощта. Гърлен звук, надигащ се не от нормално гърло, а от нещо страховито...

... и съвсем близо.

19 декември, 02:02

Криптите под Ватикана

Рун рязко се надигна. Главата му се удари в гладкия камък. Ударът отвори рана на слепоочието му и го отхвърли обратно. Той падна с плясък в попарващото вино. Беше се събудил за пореден път в каменния саркофаг, с тяло, наполовина потопено във вино — вино, което бе благословено и осветено в Христова кръв.

Прокълнатата му плът гореше в тази святост, плуваше в море от червена болка. Част от него искаше да се бори срещу болката, но друга част знаеше, че си я е заслужил. Беше съгрешил преди векове и сега беше намерил истинско изкупление за греха си.

Но колко време беше минало?

Часове, дни, години?

Болката не отслабваше. Бе съгрешил много, така че и наказанието трябваше да е голямо. После можеше да си почине. Тялото му жадуваше за почивка — за край на болката, край на греха.

Въпреки това, докато съзнанието постепенно го напускаше, той се съпротивляваше, усещаше, че не бива да се предава. Имаше дълг.

„Но какъв?“

Насили се да задържи очите си отворени, да посрещне мрака, в който дори неговото нощно зрение беше безсилно. Агонията продължаваше да измъчва обезсиленото му тяло, но той я прогони с вяра.

Посегна към тежкия сребърен кръст, който носеше винаги на гърдите си — и напипа само мокър плат. Спомни си. Някой беше откраднал разпятието му, броеницата, всички доказателства за вярата му. Но той не се нуждаеше от тях, за да достигне рая. Прошепна още една молитва в тишината и се замисли за участта си.

„Къде съм? Кога...“

Усещаше тежестта на годините зад себе си, повече, отколкото може да си представи човек.

Цели животи в грях и служба.

Спомените го връхлитаха, докато лежеше в изгарящото море. Ту прииждаха, ту се оттегляха от него.

...конска каруца, заседнала в калта. Той пъхаше кора под колелата, докато сестра му се смееше, а дългите ѝ плитки се мятаха от една страна на друга.

...надгробен камък с име на жена върху него. Името на същата смееща се сестра. Но този път той носеше одежди на свещеник.

...берат лавандула в полето и разговарят за дворцови интриги. Бледи бели ръце поставят лилавите стръкове в плетена кошница.

...влакове, автомобили, самолети. Човек пътува все по-бързо и по-бързо по повърхността на земята, а в същото време вижда все по-малко и по-малко.

...жена със златна коса и кехлибарени очи. Очи, които виждаха онова, което неговите не можеха.

Отскубна се от смазващите спомени.

Само този момент имаше значение.