Джеймс Ролинс - Невинна кръв

Краят на октомври .

Убийствата бяха започнали малко след битката в криптите под базиликата „Св. Петър“ - битка за Кървавото евангелие. Сангвинистите бяха излезли победители срещу Белиал - съюз между хора и стригои, воден от неизвестен лидер, който продължаваше да тормози ордена му.

Малко след битката отец Рун Корза беше изчезнал.

Къде беше той? Какво беше направил?

Бернар се помъчи да избяга от тази мисъл.

Погледна купчината вестници. Може би някой стригой се беше измъкнал от битката и ловуваше по улиците на Рим, като издебваше тези момичета? В тунелите бе имало толкова много зверове. Един от тях би могъл да се изплъзне от мрежата им.

Част от него се молеше това да е истина.

Не смееше да си помисли за алтернативата. И този страх го караше да чака нерешително, докато невинни момичета продължаваха да умират.

На вратата се почука.

- Кардинале?

Той позна гласа и мудните удари на сърцето, които вървяха с него.

- Влезте, отец Амвросий.

Човекът свещеник отвори дървената врата с едната си ръка. Другата му бе свита в подобие на юмрук.

- Съжалявам, че ви безпокоя.

От тона му изобщо не личеше да съжалява. Всъщност в гласа му се долавяше едва прикрито злорадство. Макар че Амвросий явно обичаше кардинала и му служеше прилежно, у него си оставаше нещо дребнаво, което намираше перверзно задоволство у нещастието на другите.

Бернар потисна въздишката си.

- Да?

Амвросий влезе. Пълното му тяло бе наклонено напред като на надушила следа хрътка. Той огледа осветената от свещи стая, може би за да се увери, че Бернар е сам. Амвросий страшно обичаше тайните си. Но пък може би именно това бе причината да обича и Бернар. След толкова много векове във вените му имаше толкова много тайни, колкото и черна кръв.

След като се увери, че са сами, помощникът сведе почтително глава.

- Хората ни намериха това на мястото на последното убийство.

Пристъпи към бюрото и протегна ръка. Бавно разтвори пръсти.

Беше нож. Извитото острие приличаше на нокът на тигър. Острата кука имаше дупка в единия край, през която боецът можеше да прокара пръст и за нула време да нанесе хиляда смъртоносни рани. Това бе древно оръжие, известно като карамбит , и корените му можеха да се проследят векове назад. А ако се съдеше по патината, точно този нож също беше стар - но това не го правеше музеен експонат. Ясно си личеше, че е издраскан в битки и е бил използван по предназначение.

Бернар взе оръжието от ръката на Амвросий. Паренето по пръстите потвърди най-лошите му страхове. Острието бе покрито със сребро - оръжие на сангвинист.

Представи си лицата на убитите момичета, разрязаните им от ухо до ухо гърла.

Сви пръсти около изгарящото сребро.

В целия орден имаше само един сангвинист, който носеше такова оръжие - онзи, който бе изчезнал с началото на убийствата.

Рун Корза.

18 декември, 16:32

Окръг Санта Клара, Калифорния

Яхнала любимия си кон, Ерин препускаше през поляните, станали златистокафяви през сухата калифорнийска зима. В отговор на съвсем лекото изместване на тежестта ѝ черният кон удължи крачка.

„Браво на теб, Блекджек“.

Държеше го в конюшните до Пало Алто. Яздеше го при всяка възможност — знаеше, че се нуждае от движение, но най-вече заради чистата радост да се носи из равнините на гърба на мускулестото животно. Блекджек не беше язден от няколко дни и направо пращеше от енергия.

Тя погледна през рамо. Нейт препускаше малко зад нея на сивата Гънсмоук. Роден и израснал в Тексас, той също бе опитен ездач и сега изпробваше способностите на кобилата.

Ерин просто беше оставила Блекджек да изразходва енергията си и се опитваше да се съсредоточи върху вятъра на лицето си, върху опияняващата миризма на конска пот, върху непосредствената връзка с животното. Обичаше да язди от малка. Ездата ѝ помагаше да мисли. Днес се запита за виденията си, мъчеше се да реши какво да прави с тях. Знаеше, че не са просто прояви на посттравматичен стрес. Означаваха нещо повече.

Пред нея слънцето почти докосваше стелещите се до хоризонта хълмове.

- Скоро трябва да се връщаме! - извика Нейт. - Слънцето ще залезе след половин час!

Тя долови безпокойство в гласа му. В Рим Нейт беше останал в мрака в продължение на дни, измъчван в сенките. Всяка нощ вероятно таеше някакъв ужас .за него.

Даде си сметка, че не бе трябвало да му позволява да идва с нея. Но следобеда, след като не успя да се свърже с кардинал Бернар по телефона, бе излязла от кабинета си да се освободи донякъде от тревогата си. Нейт я беше попитал къде отива и тя с цялата си глупост му разреши да ѝ прави компания.