Джеймс Ролинс: Невинна кръв

Представи си луничавото лице на ефрейтора. Младият Сандерсън служеше всеотдайно и гледаше сериозно на работата си. И вместо благодарност бе получил самотна смърт на върха на планина в Израел. Джордан стисна студената дръжка на ковчега. Искаше му се мисията да беше приключила другояче.

Още няколко стъпки между голите дървета и Джордан и спътниците му донесоха ковчега до студения параклис. Чувстваше се повече у дома между тези прости бели стени, отколкото в пищните църкви на Европа. Сандерсън също щеше да се чувства по-удобно тук.

Майката и сестрата на Сандерсън ги чакаха вътре. Бяха с почти еднакви черни рокли и официални обувки въпреки снега и студа. И двете бяха светли като Сандерсън, с луничави лица дори през зимата. Носовете и очите им бяха зачервени.

Сандерсън им липсваше.

На Джордан му се искаше да не беше станало така.

До тях в стойка мирно беше застанал командирът му, капитан Стенли. Капитанът беше от лявата страна на Джордан на всички погребения, устните му се свиваха на тънка линия всеки път, когато ковчезите се спускаха в земята. И отнасяха със себе си все добри войници.

Той бе уставен командир и понесе доклада на Джордан, без да трепне. В отговор Джордан направи всичко по силите си да се придържа към скалъпената от Ватикана лъжа - планината се срутила при земетресението и всички загинали. Той и Ерин били в една част, която оцеляла, и били спасени три дни по-късно от спасителна група на Ватикана.

Просто обяснение.

И невярно. За съжаление, той беше лош лъжец и командирът му подозираше, че не е разкрил всичко за случилото се в Масада и след спасяването му.

Джордан вече беше свален от активна служба и му бяха назначени консултации с психотерапевт. Някой го наблюдаваше непрекъснато и следеше дали няма да се срине. А той най-много искаше просто да се върне отново на терен и да си върши работата. Като член на Съвместната експедиционна съдебномедицинска част в Афганистан беше проучвал сцени на военни престъпления. Беше добър в работата си и искаше да я върши отново.

Беше готов на всичко, стига да го държи зает и да продължи нататък.

А вместо това стоеше мирно до поредния ковчег, а студът от мраморния под се просмукваше в стъпалата му. Сестрата на Сандерсън трепереше до него. Прииска му се да я наметне с униформената си куртка.

Слушаше по-скоро сериозния тон, отколкото думите на капелана. Свещеникът разполагаше само с двайсет минути за церемонията. В Арлингтън имаше множество погребения всеки ден и графикът беше стриктен.

Не след дълго Джордан се озова извън параклиса, до гроба. Беше участвал в този марш толкова пъти, че краката му сами изминаваха пътя. Ковчегът на Сандерсън лежеше на поръсената със сняг кафява пръст до зейналата в земята дупка.

Задуха студен вятър и завъртя снежинките по земята на филизи, подобно на перестите облаци, така характерни в пустинята, в която бе умрял Сандерсън. Джордан изтърпя останалата част от церемонията, изслуша тройния залп и сигнала за отбой на тръбача и продължи да стои мирно, докато капеланът връчваше сгънатото знаме на майката на Сандерсън.

Беше преживявал същата тази сцена в памет на всеки от изгубените си другари.

Но това не му помагаше да я понася по-леко.

Накрая стисна ръката на майката на Сандерсън. Беше студена и крехка и той се уплаши да не я счупи.

- Много съжалявам за загубата ви. Ефрейтор Сандерсън беше чудесен войник и добър човек.

- Той ви харесваше. - Тя се усмихна тъжно. - Казваше, че сте умен и смел.

Джордан раздвижи мускулите на измръзналото си лице, за да имитира усмивка.

- За мен е чест да го чуя, госпожо. Той самият бе умен и смел.

Тя примигна, за да махне сълзите, и се извърна. Джордан понечи да тръгне след нея, макар да не знаеше какво повече да каже, но преди да успее, капеланът постави ръка на рамото му.

- Мисля, че трябва да обсъдим нещо, сержант.

Джордан се обърна и се вгледа в младия свещеник.

Той беше с парадна униформа като неговата с тази разлика, че на реверите му бяха пришити кръстове. Едва сега Джордан забеляза, че кожата му е прекалено бяла дори за зимата, че кафявата му коса е малко по-дълга от необходимото и че стойката му не е съвсем военна. Капеланът се взираше в него с немигащи зелени очи.

Джордан настръхна.

Леденият допир на ръката на капелана се усещаше и през ръкавицата. Не беше като ръка, останала открита твърде дълго в студен ден. А като ръка, която не е била топла от години.