Джеймс Ролинс: Невинна кръв

- Какво съобщение?

- Всъщност са две. Първото е от израелското правителство. Най-накрая са пуснали данните ни от разкопките в Цезарея.

- Страхотно. — Опита се да го каже с ентусиазъм, но не ѝ се получи. Ако не друго, Ейми и Хайнрих щяха да получат признание за последния си труд, епитафия за краткия си живот. - А второто?

- От кардинал Бернар.

Ерин се изненада. От седмици се мъчеше да се свърже с кардинала, стоящ начело на Ордена на сангвинистите в Рим. Дори обмисляше да отлети за Италия и да претърси апартаментите му във Ватикана.

- Крайно време беше да отвърне на позвъняванията ми — каза сухо тя.

- Иска да му звъннете веднага - каза Нейт. - Останах с впечатление, че случаят е спешен.

Ерин въздъхна раздразнено. Бернар я беше игнорирал цели два месеца, а сега искаше нещо от нея. Тя имаше хиляди въпроси към него - тревоги и мисли, които се бяха натрупали през последните седмици от връщането ѝ от Рим. Погледна към дъската и наполовина изтрития ред. Имаше въпроси и относно виденията си.

Дали тези епизоди бяха характерни за посттравматичен стрес? Дали преживяваше времето, прекарано в капана под Масада?

„Но ако е така, защо усещам вкуса на вино?“

Тя тръсна глава, за да я проясни, и посочи ръката му.

- Какво има в плика?

- Адресиран е до вас. - Той ѝ го подаде.

Пликът беше твърде тежък, за да съдържа само писмо. Ерин погледна обратния адрес.

„Израел“.

Ръцете ѝ леко трепереха, докато отваряше плика.

Нейт забеляза как ръката ѝ трепери и я погледна загрижено. Ерин знаеше, че той разговаря с психолог за собствения си посттравматичен стрес. Двамата бяха ранени оцелели с тайни, за които не можеха да говорят открито.

Ерин тръсна плика и извади изписан на машина лист и някакъв предмет с размерите и формата на яйце на пъдпъдък. Сърцето ѝ се сви, когато го разпозна.

Дори Нейт тихо изпъшка и отстъпи крачка назад.

Тя бе лишена от този лукс. Прочете бързо приложената страница. Беше от израелските сили за сигурност. Според тях приложеният артефакт вече нямал отношение към приключеното разследване на случая и се надявали, че тя ще го предаде на собственика му.

Ерин задържа в длан полираното парче кехлибар, сякаш беше най-скъпоценното нещо на света. На мътната флуоресцентна светлина то приличаше просто на лъскав кафяв камък, но бе по-топло на допир. Светлината се отразяваше от повърхността му, а в самия му център висеше неподвижно черно перце, запазено през хилядолетията - момент от времето, замразен завинаги в кехлибара.

- Талисманът за късмет на Ейми - промълви Нейт и преглътна с мъка. Беше присъствал, когато Ейми бе убита. Извърна очи от малкото кехлибарено яйце.

Ерин съчувствено го докосна по лакътя. Яйцето всъщност бе нещо повече от талисман за късмет. Веднъж Ейми бе обяснила на Ерин, че е намерила кехлибара на плажа като малка и останала поразена от уловеното вътре перце, питала се откъде ли е дошло, представяла си крилото, от което може да е паднало. Кехлибарът беше завладял въображението ѝ със същата сила като перото. И именно тази находка бе запалила у Ейми желанието да се занимава с археология.

Ерин се загледа в парчето кехлибар в ръката си: знаеше, че този малък предмет беше довел Ейми не само до специалността ѝ, но и до нейната смърт.

Пръстите ѝ се свиха около гладката повърхност и стиснаха решително.

„Няма да се повтори никога“ - обеща си тя.

18 декември, 11:22

Арлингтън, Вирджиния

Докато маршируваше в парадната си униформа, сержант Джордан Стоун се чувстваше като мошеник. Днес щеше да погребе последния член на някогашния си екип - младия ефрейтор Сандерсън. Тялото на Сандерсън така и не беше открито, подобно на телата на другите му другари.

След два месеца ровене в купищата камъни, останали от някогашната Масада, военните най-сетне се предадоха. Празният ковчег на Сандерсън притискаше силно хълбока на Джордан, докато той маршируваше в крак с другите носачи.

Декемврийска буря беше покрила Националното гробище Арлингтън с бял сняг, който скриваше изсъхналата трева и подчертаваше голите клони на дърветата. Снегът се трупаше върху извитите горни части на мраморните надгробни плочи, които бяха неизброими. Всеки гроб бе номериран, повечето имаха имена и всички тези войници бяха положени тук с почести.

Сред тях беше и жена му Керън, убита по време на акция преди повече от година. От нея не беше останало много за погребване, само личният ѝ идентификационен знак. Ковчегът ѝ бе празен като този на Сандерсън. Понякога Джордан не можеше да повярва, че я няма, че никога вече няма да ѝ поднесе цветя и няма да получи дълга и бавна целувка в отговор. Единствените цветя, които щеше да ѝ носи, бяха за гроба ѝ. Беше оставил червените рози там преди да дойде на погребението на Сандерсън.