Джеймс Ролинс - Невинна кръв

Джордан вече беше срещал мнозина от тази порода. Пред него стоеше неумрял хищник, подобно на вампир създание, наричано стригой. Но този беше сангвинист, щом издържаше светлината на деня — стригой, дал обет да престане да пие човешка кръв, да служи на Римокатолическата църква и да се храни единствено с кръвта на Христос - или по-точно, с вино , превърнато с освещаване в Неговата кръв.

Тази клетва правеше създанието по-безопасно.

Но не много.

- Не мисля, че е останало нещо за обсъждане - отвърна Джордан.

Напрегна се, готов да се бие при нужда. Беше виждал сангвинисти в бой. Не се съмняваше, че капеланът може да го направи на пух и прах, но това не означаваше, че ще се предаде лесно.

Капитан Стенли застана между тях и прочисти гърлото си.

- Съгласувано е на най-високо ниво, сержант Стоун.

- Колко точно високо, сър?

- Той ще ви обясни всичко - отвърна капитанът и кимна към капелана. - Вървете с него.

- А ако откажа? - Джордан затаи дъх с надежда, че ще чуе добър отговор.

- Това е заповед, сержант. - Капитанът го изгледа твърдо. - Дадена отгоре.

Джордан потисна стона си.

- Слушам, сър.

Ъгълчето на устните на капитана едва забележимо се повдигна, което при него беше еквивалент на гръмогласен смях.

- Надявам се, сержант.

Джордан отдаде чест, като се питаше дали не го прави за последен път, и тръгна след капелана към паркираната неблизо черна лимузина. Сангвинистите явно отново нахълтваха в живота му, готови да разритат с безсмъртните си крака жалките остатъци от кариерата му.

Капеланът му отвори вратата и Джордан се качи. Купето миришеше на кожа, бренди и скъпи пури. Доста неочаквана комбинация за кола на свещеник.

Джордан се премести в другия край на седалката. Стъклената преграда беше вдигната и можеше да различи единствено дебелия врат на шофьора, малко къса руса коса и униформена фуражка.

Капеланът придърпа панталоните си, за да не ги смачка, преди да се качи. После хлопна вратата - и Джордан вече нямаше възможност за бягство.

- Моля, включете отоплението за нашия гост - каза свещеникът на шофьора. После разкопча униформената си куртка и се облегна назад.

- Командирът каза, че ще обясните всичко. - Джордан скръсти ръце на гърдите си. - Слушам ви.

- Доста трудна за изпълнение задача. - Младият капелан наля бренди. Поднесе чашата към носа си и вдиша. После въздъхна и предложи чашата на Джордан. - Чудесна реколта.

- Тогава го изпийте вие.

Капеланът разклати чашата, като гледаше движението на кафявата течност.

- Мисля, че знаете, че не мога, колкото и да ми се иска.

- Имате предвид обяснението ли? - подхвърли Джордан.

Капеланът вдигна ръка и колата плавно потегли.

- Извинете за цялата потайност с плащове и кинжали. Или може би по-точно ще бъде с рози и кръстове ?

Усмихна се тъжно и отново помириса брендито.

Джордан се намръщи на маниерите му. Този тип определено не беше така скован и официален като останалите сангвинисти, с които се бе срещал.

Капеланът свали бялата си ръкавица и протегна ръка.

- Казвам се Кристиан.

Джордан не отвърна на жеста.

Капеланът осъзна, че няма да получи отговор, вдигна ръка и прокара пръсти през гъстата си коса.

- Да, оценявам иронията. Сангвинист на име Кристиан . Все едно майка ми го е планирала.

Джордан не беше сигурен какво да мисли за този сангвинист.

- Мисля, че почти се срещнахме в абатство Етал - каза капеланът. - Но Рун избра Надя и Емануел да попълнят триото в Германия.

Джордан си представи тъмните черти на Надя и още по-тъмните намерения на Емануел.

Кристиан поклати глава.

- Е, едва ли може да се нарече изненада.

- И защо?

Капеланът повдигна вежда.

- Май не съм се отдал на достатъчно дълбоко разкаяние според стандартите на отец Рун Корза.

Джордан се помъчи да скрие усмивката си.

- Мисля, че разбирам причината.

Кристиан остави брендито на подноса и се наведе напред. Зелените му очи бяха сериозни.

- Всъщност отец Корза е причината да съм тук.

- Той ли ви прати?

Някак си Джордан не можеше да си представи това. Съмняваше се, че Рун би искал да има още вземане-даване с него. Бяха се разделили по живо, по здраво.

- Не точно. — Кристиан опря кокалести лакти на коленете си. - Кардинал Бернар се опитва да запази всичко потулено, но Рун изчезна без никаква вест.

„Защо ли не се учудвам... Този тип не беше от най- общителните“.

- Свързвал ли се е с вас, след като напуснахте Рим през октомври? — попита Кристиан.