Джеймс Ролинс - Невинна кръв

Думите бързо изпълваха страницата ред след ред. Бяха много повече от първия път, когато книгата бе разкрила съдържанието си. Появиха се три къси стиха, съпътствани от последно послание.

Томи вдигна книгата към Ерин.

- Можеш да го прочетеш, нали?

- Разбира се, че може - каза Джордан и постави ръка на рамото ѝ. - Нали е Жената на Познанието.

Като никога на Ерин не ѝ се прииска да го поправи.

„Да. Такава съм“.

Взе книгата и някаква странна сила потече от нея през дланите ѝ. Буквите засияха по-ярко пред очите й, сякаш винаги е била предопределена да прочете написаното. Изведнъж изпита собственическо чувство към книгата, към думите ѝ.

Преведе старогръцкия текст и прочете на глас първия стих.

- „Жената на Познанието сега е свързана с книгата и никой не може да ги раздели“.

- Какво означава това? - попита Бернар.

Ерин сви рамене. Нямаше представа.

Джордан взе книгата от ръцете ѝ. Веднага щом евангелието се отдели от пръстите ѝ, думите изчезнаха.

Бернар ахна.

Ерин бързо взе книгата и думите оживяха отново.

Джордан се ухили на Бернар.

- Още ли се съмняваш коя е тя?

Бернар гледаше книгата с болка, сякаш са му отнели любовта на живота. И може би бе точно така. Ерин си спомни как се бе чувствала самата тя, когато я върнаха в Калифорния, след като я бяха обявили за недостойна да има нещо общо с книгата.

- Какво още пише? - попита Томи.

Ерин пое дъх и зачете втория стих:

- „Воинът на Човека... - Тя погледна Джордан с надеждата, че пише нещо добро. - Воинът на Човека пък е свързан с ангелите, на които дължи земния си живот“.

С изричането на последната дума Джордан внезапно трепна и раздра остатъците от левия си ръкав. Изпъшка. Татуировката му сияеше със златиста светлина. В следващия миг угасна и по кожата му останаха само синкаво-черните линии.

Той разтърка ръката си.

- Още чувствам онова дълбоко парене. Като онова след като Томи ме съживи.

- Какво означава това? — попита Ерин и погледна останалите.

Ако се съдеше по израженията им, никой не знаеше.

Кристиан предложи единствената утеха.

- Кръвта на Джордан си мирише по същия начин, така че не е безсмъртен или нещо такова.

Джордан го изгледа намръщено.

- Стига си се заяждал.

Ерин остави засега загадката и прочете третия и последен стих.

- „Но Рицарят на Христа трябва да избере. Чрез изречената си дума той може да премахне най-големия си грях и да върне онова, което е смятал за изгубено завинаги“.

Обърна се към Рун.

Погледите им се срещнаха. Тъмните му очи бяха твърди като обсидиан. Тя прочете някакво разбиране в този мрачен проблясък, но не каза нищо.

Томи посочи края на страницата.

- А там долу какво пише?

Ерин прочете останалия текст. Той бе отделен от трите стиха и явно представляваше някакво последно послание или предупреждение.

- „Тримата заедно трябва да се изправят пред последната си задача. Оковите на Луцифер са скъсани и неговият Потир си остава изгубен. Нужна е светлината и на тримата, за да бъде изкован Потирът наново и да го прогони обратно във вечния му мрак“.

Джордан въздъхна тежко.

- Значи имаме още работа.

Ерин продължи да държи топлата книга и прочете още няколко пъти последното послание. Какъв беше този Потир ? Знаеше, че трябва да прекара дълги часове в опит да разгадае тези няколко реда, да намери някакъв смисъл в тях.

Но това засега можеше да почака.

Джордан погледна Рун и го попита:

- Кой е най-големият ти грях?

Рун не отговори и се обърна към пустинята.

- Най-големият му грях е, когато стана стригой - отвърна Бернар и стисна здраво рамото на Рун. - Синко, вярвам, че Книгата ти предлага възможност да си върнеш душата и да живееш като смъртен.

Но дали Рун щеше да приеме предложението?

Ерин прочете отново последния стих.

„Но Рицарят на Христа трябва да избере...“

20 декември, 17:33

Сива, Египет

Рун усещаше настойчивите пръсти на Бернар на раменете си. Дъхът на кардинала галеше врата му.

Рун чуваше шепота на плата и скърцането на кожената броня, когато наставникът му се движеше. Не чуваше обаче удари на сърце .

Гърдите на Рун бяха също толкова мълчаливи.

Двамата не бяха истински, смъртни хора.

Кръвта му още гореше от експлозията и му напомняше за друга съществена разлика между тях и човечеството.

„Ние сме прокълнати“.

Макар и благословени и обрекли се да служат на Църквата, те си оставаха опетнени създания, свързани с мрака.