Джеймс Ролинс - Невинна кръв

Томи каза нещо на Елизабет - явно я молеше да остане там, - после дойде при тях.

- Знам - каза изтощено. - Когато докоснах меча и реших да го извадя от кладенеца... разбрах.

Ерин си спомни огъня в очите му, докато бе държал меча.

- Всичко опира до избор - продължи Томи. - Аз трябва да избера това. Само тогава нещата ще се оправят.

Ерин осъзна, че са били на крачка да съсипят всичко. Ако беше казала на Джордан или ако Бернар се бе добрал до меча, ако някой от двамата беше забил меча в момчето без съгласието му, щяха да погубят всичко.

Тази мисъл донесе известна утеха, но съвсем малка.

Думите на Томи означаваха, че крайният резултат ще е същият.

Мъртво момче на пясъка.

- Но Искариот не се съгласи да го убият - възрази Рун.

Ерин се вцепени. Рун беше прав.

„Нима вече сме изгубили?“

Джордан преглътна и отпусна меча - Бернар вече не можеше да насили нещата.

- Мисля, че все пак се съгласи - каза той. - По време на двубоя отвръщаше на всеки мой удар. И изведнъж свали гарда си. Тогава не го осъзнах, а само реагирах и го промуших.

- Подозирам, че винаги е търсил смъртта - каза Рун.

- Тогава какво ще правим? - попита Джордан. - Имам предвид оттук нататък?

Ерин забеляза, че Джордан не може да погледне момчето в очите.

Томи се размърда, после погледна през рамо към Елизабет. Забеляза, че Ерин го наблюдава, и каза:

- Тя ще се опита да попречи.

А после хвана меча и го опря в гърдите си. Погледна Джордан и се опита да се усмихне, но долната му устна трепереше от страх, макар да се мъчеше да изглежда храбър и сигурен пред лицето на неизвестното.

Джордан най-накрая намери сили да погледне момчето в очите. Ерин никога не бе виждала такава болка и мъка.

- Не мога да го направя - изстена той.

- И това знам - тихо, с треперещ глас каза Томи. Погледът му се насочи на запад, към слънцето, към последната светлина, която виждаше.

Откъм кладенеца се надигна плач.

- Не-е-е-е...

Елизабет се втурна към тях, внезапно усетила какво предстои.

Томи въздъхна и се наниза на меча — и взе със себе си последната светлина на деня, докато умираше.

Рун хвана Елизабета през кръста. Томи се свлече на земята, изниза се от острието и червената му кръв потече по тъмния пясък и се озари в златисто сияние. В другата страна на кратера се виждаше подобно сияние - по-тъмно златисто, на чийто фон се очертаваха фигурите на Юда и Арела.

- Защо? - хлипаше вкопчилата се в Рун Елизабета.

Двамата коленичиха до момчето.

Мечът бе пронизал сърцето му. Рун чу последното му слабо потръпване.

Джордан рухна на колене, изпусна меча и се хвана отляво.

Ерин се наведе към него.

- Какво...?

Рун го усети миг преди да се случи - натрупване на невъобразима сила, - вдигна ръка към очите си и прикри Елизабета с тялото си.

Последва ослепителна експлозия.

Блясъкът изгори очите му.

Кръвта закипя във вените му.

Елизабета изпищя в обятията му и звукът бе подет от другите в хор на болка и страх.

Повален от ярката светлина, Рун се замоли за прошка. Всеки негов грях беше като петно върху това свято сияние, от което не можеше да бъде скрито нищо. Най-големият му грях бе чернота без граници, способна да го погълне напълно. Дори тази светлина не можеше да я заличи.

„Моля те, престани..."

Накрая, сякаш след цяла вечност, светлината се смени с милостив мрак. Рун отвори очи. Безжизнените тела на стригои и бласфемари бяха осеяли кратера; дори избягалите извън него бяха убити от експлозията. Рун се размърда, макар че болката продължаваше да отеква в тялото му.

Гореше с най-свят огън.

Огледа кратера. Ерин се беше свила до падналия Томи, а Джордан бе коленичил до нея и се държеше за рамото. И двамата изглеждаха потресени, но незасегнати от ярката светлина. Като неопетнени най-вероятно не бяха почувствали изгарящата ѝ сила.

Елизабета лежеше неподвижна в обятията му.

Тя беше стригой и не бе приела Христовата любов, която да я защити от този огън. Сигурно беше мъртва също като другите прокълнати създания.

„Моля те, само не и Елизабета“ - замоли се той.

Притисна я към гърдите си. Беше я откраднал от нейното време, от замъка ѝ, за да я затвори за стотици години само за да умре в пустинята, далеч от всичко и всички, които бе обичала.

Колко пъти я бе наранил с постъпките си?

Погали къс къдрав кичур на бялото ѝ чело и махна пясъка от бледите ѝ бузи. Преди много време я беше държал по същия начин, докато тя умираше на каменния под на замъка Чахтице. Трябваше да я остави още тогава, но дори сега дълбоко в себе си знаеше, че би направил всичко, за да я върне.