Джеймс Ролинс - Невинна кръв

- Още си прекрасен, мой суетни дъртако.

Той се усмихна на думите ѝ, на нежната ѝ подигравка.

Беше сменил проклятието на безсмъртието с проклятието на старостта. Костите го боляха, дробовете му хриптяха. Сърцето му туптеше неравномерно като стъпките на пияница в мрака.

Загледа се в Арела, прекрасна както винаги. Изглеждаше му невъзможно, че някога го е обичала, че продължава да го обича. Беше сгрешил, като ѝ бе позволил да си тръгне.

„Грешах във всичко“.

Беше си втълпил, че целта му е да върне Христос на земята. Всичките му мисли бяха насочени единствено към тази цел. Векове наред се бе посветил на тази свята мисия.

Но не това бе предназначението му — бе само собственото му самомнение.

Христос го бе дарил с този дар не за да сложи край на света, не като наказание за предателството му, а за да поправи грешката, която самият той бе направил като момче.

Да поправи счупеното.

„И ето че го направих“.

Това бе истинското му изкупление и предназначение — и то бе по-добро, отколкото заслужаваше. Беше призован да възвърне живота, а не да носи смърт.

Изпълни го покой, когато затвори очи и мислено изповяда греховете си.

Бяха толкова много.

Когато отново отвори очи, сиви пердета замъгляваха зрението му. Арела бе като размазано петно и вече избледняваше с наближаването на края.

Тя го прегърна още по-силно, сякаш искаше да го задържи.

- Винаги си знаела истината - прошепна той.

- Не, но се надявах - прошепна в отговор тя. - Пророчествата никога не са ясни.

Юда се закашля. Дробовете му се спаружваха.

- Съжалявам само, че не мога да прекарам вечността с теб - изграчи той.

Вече беше много слаб. Затвори очи - за да потъне не в мрак, а в златна светлина. Студът и болката изчезнаха пред това сияние и оставиха след себе си единствено радост.

- Откъде знаеш как ще прекараме вечността? - прошепна тя.

Той отвори очи за последен път. Арела блестеше през пердето в цялото си великолепие, сияйна в небесната си красота.

- И на мен ми беше простено - каза тя. - Най-сетне съм призована у дома.

И се понесе нагоре, отдели се от него. Той посегна към нея и откри, че ръката му е само светлина. Тя го хвана и го издърпа от тленната му обвивка във вечната си прегръдка. Окъпани в любов и надежда, двамата се понесоха към последния покой.

Заедно.

17:09

Никой не проговори.

Всички видяха как Арела избухна в светлина, която заля кратера с топлина, ухаеща на цъфнал лотос. След това изчезна.

Тялото на Юда остана, но вече се разпадаше на прах, която бе подета от пустинния вятър и се смеси с вечния пясък, за да отбележи вечния му дом.

- Какво стана с него? - задавено попита Томи.

- Остаря до естествената си възраст - отвърна Рун. - Само за секунди се превърна от силен мъж в древен старец.

- А какво ще стане с мен? — ужасено попита Томи.

- На твое място не бих се тревожил за това - отвърна Джордан. - Ти беше безсмъртен само два месеца.

- Наистина ли? - Момчето се обърна към графинята.

- Мисля, че да - рече Елизабет.

- Ами ангелът? - Томи се загледа в пустото място в пустинята. - Какво стана с нея?

- Ако трябва да предполагам - рече Ерин, - според мен двамата с Юда се възнесоха заедно.

- Това би му харесало - каза Томи.

- И аз така мисля.

Ерин и Джордан сплетоха пръсти.

- Но това означава, че ни се свършиха ангелите - каза Джордан. - Не трябваше ли поне един от тях да благослови книгата?

Ерин се обърна към Бернар.

- Може вече да са го направили. Небето отново е чисто.

Бернар бръкна под изпокъсаните си дрехи, дръпна ципа и извади Кървавото евангелие.

Погледна го тревожно.

Подвързаното в кожа томче си изглеждаше по същия начин.

Но всички знаеха, че истината се намира вътре.

Бернар отнесе евангелието до Томи, постави го с благоговение в ръцете му и каза:

- Отвори го. Заслужи си го.

Наистина си го беше заслужил.

Томи бавно повдигна корицата, сякаш се страхуваше какво ще види вътре.

Ерин гледаше над рамото му, също така изнервена, сърцето ѝ биеше бясно.

Томи отвори на първата страница. Оригиналният ръкописен текст сияеше меко в тъмнината, всяка буква беше кристално ясна.

- Нищо ново — каза Бернар. Гласът му бе огорчен и отчаян.

- Може би това означава, че всичко е приключило - каза Джордан. - Не е нужно да правим нищо друго.

„Освен ако...“

Ерин не мислеше така.

- Обърни страницата.

Томи облиза устни и отгърна следващата страница.

Тя бе празна - и изведнъж се появиха алени букви, маршируващи в стройни редове. Ерин си представи как Христос изписва гръцките букви, как потапя перото в собствената си кръв, за да създаде чудодейното евангелие.