Джеймс Ролинс - Невинна кръв

Изслуша думите на Бернар, като се питаше дали е възможно да са истина. Можеше ли сърцето му да се раздвижи отново? Можеше ли да си върне душата? Можеше ли да се върне в един по-прост свят, в който да създаде деца, да почувства без страх докосването на женска ръка?

Рядко си позволяваше да мисли за подобни надежди. Беше приел участта си като сангвинист. Беше служил предано дълги години. Смъртта бе единственото възможно избавление от проклятието му.

Но после срещна Ерин, която подлагаше на съмнение всичко и всеки. Тя му даде волята не само да предизвика съдбата си, но и надежда за нещо повече.

„Но дали смея?“

Елизабета пристъпи пред него и той извърна очи от пустинята и погледна спокойното ѝ лице. Очакваше омраза и язвителност, че му се предлага този дар. Вместо това тя направи нещо много по-лошо.

Докосна бузата му.

- Трябва да приемеш този дар. Винаги си го искал. - Студената ѝ ръка се задържа върху кожата му. - Заслужил си го.

Той впери поглед в очите ѝ и видя, че тя наистина му го желае. Кимна леко. Знаеше какво трябва да направи, какво наистина е заслужил.

Хвана ръката ѝ и целуна дланта ѝ в знак на благодарност.

Обърна се към Ерин и книгата, която сияеше в ръцете ѝ — там, където открай време всъщност ѝ бе мястото.

„Всяко нещо си има мястото“.

Знаеше, че е достатъчно само да докосне тази книга, да изрече най-големия си грях и той ще бъде премахнат и ще позволи на душата му да се върне.

Ерин му се усмихна. Радваше се за него.

Бернар - и той жадуваше да види това чудо - каза:

- Гордея се с теб, синко. Винаги съм знаел, че ако някой от ордена ни следва да бъде върнат към Божията милост, това си ти. Ще бъдеш свободен.

Рун поклати глава.

„Никога няма да бъда свободен“.

Вдигна ръка над книгата и си спомни момента, когато се гърчеше в свещеното сияние на възстановения ангел, когато всеки негов грях беше изваден на показ — в това число и най-големият , онова черно петно, което не можеше да бъде простено.

Думите на евангелието отекнаха в него.

„... той може да премахне най-големия си грях...“

Вдигна глава към небето. Приятелите му грешаха. Рун знаеше най-големия си грях, както го знаеше и онзи, който бе изписал тези думи върху страницата.

Сложи ръка върху книгата.

- Признавам най-големия си грях и се отричам от него — замоли се Рун. - Да бъде той премахнат и да се върне онова, което откраднах.

Ерин изглеждаше разтревожена от думите му - както и трябваше.

Зад себе си чу как Елизабета ахна и рухна на колене.

- Какво направи? — прошепна му Ерин.

Рун погледна Елизабета. Тя бе запушила с длани устата и носа си, сякаш можеше по този начин да спре ръцете на съдбата, но черният дим се изнизваше между пръстите ѝ, излизаше от устата и носа ѝ и се кълбеше на облак пред уплашените ѝ очи. В следващия миг облакът се завихри надолу и изчезна от този свят.

Елизабета премести ръце от устата на гърлото си.

И изпищя.

И продължи да пищи.

Писъкът ѝ отекваше над пустинята.

Рун я взе в обятията си, за да я успокои.

- Така трябва - каза ѝ. - Както винаги е трябвало.

Гледаше как измъченото ѝ уплашено лице порозовява. И за първи път от векове чу сърцето ѝ да бие отново.

Изгуби се в ритъма му. Изведнъж му се доплака.

Елизабета го погледна с широко отворени очи.

- Не може да бъде!

- Може, любов моя.

- Не.

- Да - прошепна той. - Унищожаването на душата ти беше най-големият ми грях. Винаги е бил.

Лицето ѝ почервеня, но не от завърналия се живот, а от гняв. Сребристите ѝ очи потъмняха от буреносни облаци. Остри нокти одраха ръката му.

- Направил си ме смъртна?

- Ти си смъртна - малко колебливо отвърна Рун.

Тя го изблъска. Силата й бе частица от предишната й мощ.

- Не го исках!

- Ка... какво?

- Не съм те молила да ме превръщаш в звяр, нито пък да ме превръщаш в това. - Тя разпери ръце. - В крехко и скимтящо човешко същество.

- Но на теб ти е простено. Както и на мен.

- Изобщо не ми пука за никакви прошки. Нито твои, нито мои! — Тя се отдръпна от него. - Играеш си с душата ми, сякаш е някаква дрънкулка, която можеш да даваш и вземаш, както ти се хареса. И тогава, и сега. Къде е моят избор във всичко това? Или той няма значение?

Рун затърси думи, за да обясни.

- Животът е най-големият дар.

- Животът е най-голямото проклятие.

Тя се обърна и тръгна към пустинята.

Томи се втурна след нея.

- Чакай! Не ме оставяй!

Самотният жален вик на момчето я спря, но тя не погледна към Рун.