Джеймс Ролинс: Невинна кръв

Томи изтича до нея и я прегърна. Тя го придърпа към себе си и също го прегърна. Опря брадичка на главата му и се разплака. Раменете ѝ се разтресоха.

Бернар сложи ръка на рамота на Рун и каза:

- Как можа да прахосаш такъв дар заради нея?

- Не съм го прахосал.

Гневът пламна в него. Как можеше Бернар да е такъв глупак? Нима не разбираше, че най-големите грехове са онези, които извършваме ние самите, а не извършваните върху нас?

Графинята бе все така с гръб към него.

Рано или късно щеше да го разбере и да му прости.

Трябваше да го направи.

17:48

Ерин затвори книгата и се отдели от останалите. Джордан понечи да я последва, но тя го помоли да я остави сама. Загледа се към звездите и изгряващата луна, докато вървеше през кратера към единственото място, където нямаше трупове, далеч от хаоса на емоциите зад нея.

Нуждаеше се от мъничко покой.

Стигна до кладенеца.

Светостта, вероятно родена от пазения долу меч, бе държала битката настрана от това място.

Бяха платили ужасна цена, но бяха преминали през това.

Само че не всички.

Погледът ѝ се спря върху горкия Агмундър и тя си представи широката му усмивка.

„Благодаря ти, че ни защити“.

Спомни си Надя в снега, дори Леополд на пода на пещерата. Те бяха срещнали края си далеч от родните си места и от онези, които ги бяха обичали.

Също като Ейми.

Коленичи на ръба и се загледа в бистрата вода. Звездите се отразяваха долу, лентата на Млечния път също - напомняха ѝ колко малък и същевременно велик е животът. Звездите горе бяха вечни. Заслуша се в шепота на пясъка в дюните - не се бе променил от хилядолетия.

Беше на място, било мирно и свято открай време.

Загледа се в панелите, разказващи историята на първото чудо на Христос и онова, което бе последвало. Разказът бе напомняне, че всеки може да направи грешка, да стъпи накриво. Подобно на Христос, тя не бе подозирала за фаталните последствия от действията си в Масада, как събитията щяха да доведат до смърт и да предизвикат вълни във времето.

Погледна назад към Бернар. Толкова много кръвопролитие можеше да бъде спестено, ако кардиналът не бе пазил всички тези тайни. Ако знаеше важността на смъртоносната информация, която бе споделила с Ейми, Ерин щеше да е по-предпазлива. А вместо това пазените от сангвинистите тайни бяха стрували живота на Ейми, както и на други хора.

Погледна книгата в ръцете си. Макар че бе готова да приеме мантията на Жената на Познанието, нямаше да позволи да крият истини от нея. Властите от Ватикана трябваше да отворят библиотеките си и да разкрият всичките си тайни - в противен случай нямаше да работи с тях.

Книгата сега бе свързана с нея и тя щеше да я използва, за да разбие всички затворени врати.

Дължеше го на Ейми.

Бръкна в джоба си и извади кехлибареното топче. Вдигна го срещу лунната светлина и се загледа в деликатното перо. Кехлибарът го бе уловил така сигурно, както нейните спомени държаха Ейми - завинаги запазено, лишено от възможност да отлети.

Никога нямаше да забрави студентката си, но може би трябваше да се освободи от нещо.

Протегна ръка и пусна топчето във водата. Наведе се и загледа как разбива отражението на звездите и потъва във вечността.

Сега част от нея щеше да остане завинаги в Египет, на едно от най-святите места на Земята, близо до древните тайни, които може би никога нямаше да бъдат открити.

И докато гледаше в кладенеца, се закле:

„Никога вече”.

Никога повече нямаше да се пролива невинна кръв, за да бъдат запазени тайните на сангвинистите. Време беше истината да излезе наяве.

Стисна книгата и се изправи.

Готова да промени света.

Рождество

Ватиканът

00:04

Сангвинистите се бяха събрали в просторното подземие дълбоко под „Св. Петър“, на тяхното най-свято място, наричано просто Светилището. Стичаха се тук всяка година, за да отслужат среднощна литургия по случай раждането на Христос.

Рун стоеше в края на конгрегацията. Другите от ордена изпълваха помещението - абсолютно неподвижни, в мълчаливо бдение. Нито дъх, нито туптене на сърце, нито дори шумолене на расо не нарушаваше пълния покой. Той пиеше тази тишина и знаеше, че останалите правят същото. Светът горе ставаше все по-шумен през вековете, но тук Рун намираше спокойствието, за което така копнееше измъченият му дух.

Таванът се издигаше високо над него и гладките му и прости линии привличаха погледа му към Небето. Студеният камък бе изгладен от хиляди ръце през ранните години на Църквата. Липсваше украсата на обичайните църкви. Това място бе отражение на простотата на сангвинистката вяра - твърдият камък и простите факли бяха достатъчни, за да отведат прокълнатите създания при Него. Макар да се намираше дълбоко под улиците на Рим, тук той се чувстваше по-близо до Него, отколкото където и да било другаде.